Трите буки - връх Руен - Каракашка махала - Трите буки
КРАТКО РЕЗЮМЕ НА МАРШРУТА
Тръгване от Трите буки: 07:40 часа
Пристигане на заслон "Бегбунар": 09:10 часа. Почивка 20 минути.
Пристигане на заслон "Шапка": 10:40 часа.
Пристигане на връх Руен: 11:20 часа. Почивка 50 минути.
Връщане на заслон "Бегбунар": 13:30 часа. Почивка 10 минути.
Пристигане в Каракашка махала: 14:40 часа
Връщане на Трите буки: 15:40 часа
Общо време: 8 часа
Чисто ходене: 6 часа и 20 минути
Почивки: 1 час и 40 минути (трите по-дълги за общо 1 час и 20 минути и многобройни по-кратки за снимки и наслаждаване на гледки)
Независимо от продължителността си маршрутът е истинска благодат за кашкавал-туриста. Ходи се по широки и добре маркирани пътища, възможностите за отдих са поне няколко, възможностите за набавяне на допълнителна вода са повече от добри, а денивелациите се преодоляват изключително плавно и на практика незабележимо. Наред с това маршрутът е изключително обгледен и при ясно време - благодарение на факта, че Осогово е сравнително "самотна" висока планина - се откриват гледки на огромни разстояния към планинските светове на България, Македония, Сърбия и Гърция. Ние бяхме съпътствани от сравнително маранливо време, но ако някой иска да добие представа за обгледността на маршрута и връх Руен в частност, нека разгледа този пътепис. Суровата красота на планината през зимата е обрисувана особено въздействащо в този пътепис.
Тръгване от Трите буки: 07:40 часа
Пристигане на заслон "Бегбунар": 09:10 часа. Почивка 20 минути.
Пристигане на заслон "Шапка": 10:40 часа.
Пристигане на връх Руен: 11:20 часа. Почивка 50 минути.
Връщане на заслон "Бегбунар": 13:30 часа. Почивка 10 минути.
Пристигане в Каракашка махала: 14:40 часа
Връщане на Трите буки: 15:40 часа
Общо време: 8 часа
Чисто ходене: 6 часа и 20 минути
Почивки: 1 час и 40 минути (трите по-дълги за общо 1 час и 20 минути и многобройни по-кратки за снимки и наслаждаване на гледки)
Независимо от продължителността си маршрутът е истинска благодат за кашкавал-туриста. Ходи се по широки и добре маркирани пътища, възможностите за отдих са поне няколко, възможностите за набавяне на допълнителна вода са повече от добри, а денивелациите се преодоляват изключително плавно и на практика незабележимо. Наред с това маршрутът е изключително обгледен и при ясно време - благодарение на факта, че Осогово е сравнително "самотна" висока планина - се откриват гледки на огромни разстояния към планинските светове на България, Македония, Сърбия и Гърция. Ние бяхме съпътствани от сравнително маранливо време, но ако някой иска да добие представа за обгледността на маршрута и връх Руен в частност, нека разгледа този пътепис. Суровата красота на планината през зимата е обрисувана особено въздействащо в този пътепис.
ОПИСАНИЕ НА МАРШРУТА
Сто и единадесет минути. Толкова ни бяха необходими, за да преодолеем сто и единадесетте километра от дома ни до паркинга пред хотел Трите буки в Осоговската планина. GPS-ът отказа да ни пусне в Кюстендил, преценявайки, че е по-удачно да минем през Слокощица и над селото да се включим в асфалтовия път, водещ от града към хижа Осогово и споменатия хотелски комплекс. Преминахме през впечатляващо стръмното село Богослов - толкова стръмно, че гробовете в селското гробище около църквата Възнесение Господне са не един до друг, а буквално един над друг - и не след дълго достигнахме отправната точка на днешния ни маршрут. Благодарение на това, че станахме по първи петли, тръгнахме към първенеца на Осогово малко след 07:30 часа.
Сто и единадесет минути. Толкова ни бяха необходими, за да преодолеем сто и единадесетте километра от дома ни до паркинга пред хотел Трите буки в Осоговската планина. GPS-ът отказа да ни пусне в Кюстендил, преценявайки, че е по-удачно да минем през Слокощица и над селото да се включим в асфалтовия път, водещ от града към хижа Осогово и споменатия хотелски комплекс. Преминахме през впечатляващо стръмното село Богослов - толкова стръмно, че гробовете в селското гробище около църквата Възнесение Господне са не един до друг, а буквално един над друг - и не след дълго достигнахме отправната точка на днешния ни маршрут. Благодарение на това, че станахме по първи петли, тръгнахме към първенеца на Осогово малко след 07:30 часа.
Главната забележителност на паркинга е чешмата, направена в памет на перничанина, прекарал значителна част от живота си в Кюстендил: Людмил Янков - един от участниците в експедиция Еверест '84, който по-късно пое по вечния си път в Рила. За съжаление хубавата чешма днес е суха.
От чешмата нагоре тръгва черен път, който веднага потъва в хубава широколистна гора.
С няколко плавни серпентини преодолява първоначалната незначителна денивелация и след малко излиза на открити пространства. Оттук се откриват първите гледки към осоговското било. Първите върхове, които среща погледът, са Кюнек, изписван по някои карти и като Кюнец (вдясно) и двухилядника Човека (вляво).
Няколко крачки след това се разкрива и обширна панорама на запад и югозапад, доминирана от най-високата част на планинското било, увенчана от няколко двухилядника, зад които свенливо се крие първенецът Руен.
Оттук насетне пътят обикаля с широка дъга на север изворната област на Млачка река, движейки се на практика по хоризонтала и подсичайки ниско върховете Кюнек и Човека. Зелената долина на реката през цялото време е вляво от нас, отдясно са сравнително стръмните склонове на върховете.
От другата страна на долината, на югоизточния склон на Човека, белее постройка. Решаваме, че това е първата предварително определена спирка по днешния ни път - заслонът в м. Бегбунар. Не много след това ще установим, че сме се излъгали, макар и с малко.
След малко достигаме чешма. Водата по-скоро я заобикаля, отколкото да тече през нея, но все пак част от нея прокапва през чучура.
Сама по себе си водата е навсякъде. От склоновете на Кюнек и Човека буквално на всеки метър се спускат десетки малки поточета, които малко по-долу ще обединят силите си и ще се превърнат в Млачка река. Един от тях започва по-високо и по-далеч от другите, на североизточното стъпало на Човека, а изворът му има правото да се кичи с определението "извор на Млачка река". Пресичайки го, пътят изоставя досегашната си северозападна посока и се насочва право на югоизток. В тази посока ще вървим до края, до самия Руен.
Но не само водата тече тук. От време на време пътят пресича каменни реки, подобни на витошките, макар мащабите в случая да са далеч по-малки.
Крачейки бързо по широкия и равен път, не след дълго достигаме постройката, която час преди това бе само мъничка бяла точица. Тя не показва признаци на живот. Нищо не подсказва и за какво е служила някога. Принципно е затворена, но при спешни случаи може да послужи като авариен подслон. Тъй като липсва на GPS-картите, я маркираме като точка и продължаваме напред. Недалеч от нея, нейде вляво от пътя, според картата трябва да има чешма. Не проверяваме дали информацията е актуална, тъй като не искаме да губим време, а така или иначе следващата чешма - тази на Бегбунар - не е далеч.
Няма и километър след това достигаме до Бегбунар (Превала) - седловината между върховете Човека и Кулиците, отделяща речните долини на Млачка и Бистрица. Последната извира под формата на множество потоци от северните склонове на най-високата част на осоговското било, един от които - Бегбунарското дере - води началото си буквално на метри под кацналата на седловината постройка - заслон Превала (или Бегбунар).
Заслонът е чист и спретнат и предлага възможност както за краткотраен отдих при хубаво време като днешното, така и за комфортен и уютен подслон при по-тежки климатични условия. Верандата с камина дава възможност и за организиране на тежки софри на чист високопланински въздух, ако някой си пада по подобен род забавления.
Бегбунар заема средищно място в днешния маршрут. Тук линейното разстояние до върха е почти преполовено. Неусетно е преодоляна и около една трета от денивелацията. Оттук може да се върви по два начина - по широкия черен път, подсичащ няколкото върха, отделящи Бегбунар от Руен, или направо по билото, по зимната маркировка с изкачване на върховете. решаваме да подходим мързеливо и да следваме лятната маркировка, т. е. черния път, пък в зависимост от силите си, настроението си и времето да преценим дали да не се върнем по зимната маркировка.
На двеста метра след заслона по пътя за Руен има чудесна чешма с чудесна беседка, от която тече обилно вода с чудесен вкус и леден дъх. След нея маршрутът е безводен, макар на картите да е означена чешма нейде в ниското под следващия заслон - този под връх Шапка. Не сме я търсили и нямаме идея дали наистина съществува и тече.
От това място се разкрива чудесна гледка към дълбоката и импозантна долина на река Бистрица, която се е врязала дълбоко в снагата на Осогово, спускайки се все надолу и надолу към село Гърляно.
Оттук пътят първо подсича от северозапад връх Кулиците.
Излиза на седловината западно от него и започва най-същественото си еднократно изкачване по целия маршрут, преодолявайки две безименни стъпала, отделящи Кулиците от двухилядника Църни камък.
След това най-голямо усилие за днес се озоваваме в източното подножие на Църни камък.
Тук пътят прехвърля билото и горните етажи на долината на река Бистрица, за да подсече Църни камък от югозапад.
От югозапад - с широка и плавна дъга - се подсича и следващият безименен, широк и разлат двухилядник, който дели Църни камък от заострената Шапка, която вече е ясно видима и доминира пейзажа пред нас. Руен се крие някъде зад нея.
Поглед назад към Църни камък:
Връх Шапка се приближава все повече и повече, а заслонът в подножието му става ясно различим.
Между Църни камък и Шапка пътят се вие високо над внушителната долина на Църна река - един от притоците на Елешница, която е най-значимата осоговска река на българска територия. Изобщо едно от най-впечатляващите неща в Осогово са тъкмо величествените речни долини, спускащи се във всички посоки от главното било и прорязващи дълбоко снагата на планината.
Не след дълго сме пред заслона под връх Шапка. Той е порутена постройка, но все пак дори в това си състояние може да предложи елементарна защита от природните стихии в случай на нужда.
На точно на сто метра след заслона пътят се разделя - главният продължава направо, а полунадясно се отделя разклонение, което започва плавно да се изкачва, подсичайки връх Шапка от юг и извеждайки на седловината между него и Мали Руен. Тук е особено важно да се тръгне по разклонението, защото главният продължава по хоризонтала към стари рудници в изворната зона на Елешница.
Самият Мали Руен остава (след излизането на седловината) вляво и - честно казано - по нищо не прилича на връх за сметка на съседния безименен, а и по-висок, такъв. Не ни става ясно защо Мали Руен е наречен Мали Руен, но сигурно за това си има основателна причина, останала скрита от нас. Ето и снимка на незаслужено пренебрегнатия безименен негов съсед:
Самият Мали Руен остава (след излизането на седловината) вляво и - честно казано - по нищо не прилича на връх за сметка на съседния безименен, а и по-висок, такъв. Не ни става ясно защо Мали Руен е наречен Мали Руен, но сигурно за това си има основателна причина, останала скрита от нас. Ето и снимка на незаслужено пренебрегнатия безименен негов съсед:
Остава финалното изкачване на върха. "Изкачване" е много силна дума, доколкото иде реч за преодоляване на нищожна денивелация по билото на обширна и изключително обгледна билна поляна, в югозападния край на която има лека издатина, която е и най-високият осоговски връх.
До върха остават стотина метра:
Пирамидата на върха, а до нея - белият граничен камък, разделящ България от Македония. Господи, прибери си вересиите ...
В последните 15 минути преди върха отнякъде се появи изключително бурен вятър, а времето се вледени рязко. Откъм Кюстендил се качиха мрачни облаци, които с шеметна скорост започнаха да се разстилат по върха. В този момент оценихме във висша степен заслон "Руен", разположен буквално на самия връх.
Заслонът е чист, спретнат и снабден с дърва. Видяхме и стрелка с надпис ВОДА, сочеща нейде на югозапад, но не сме я търсили. В уютната стаичка отпочинахме, пихме чай (за втори път днес след Бегбунар) и хапнахме по един сандвич. Написахме куп мъдри слова в тетрадката, оставена за тази цел, след което, увити презглава в дъждобраните, поехме по обратния път.
Както може да се очаква, обратният път към Бегбунар ни отне много по-малко време, отколкото качването нагоре. Причината за това бе не толкова слизането, колкото желанието ни да избегнем евентуална буря на билото. За щастие такава нямаше, а някъде след Църни камък времето отново се оправи дотолкова, че на беседката при чешмата на Бегбунар вече бяхме плувнали във вода. Захвърлихме дъждобраните, отдъхнахме за няколко минути, пихме и наляхме хубава вода и ... решихме да не се връщаме по същия път. Затова на кръстовището при заслон "Превала" тръгнахме не направо, а надясно.
Вървяхме по рида, отделящ долините на Млачка и Църна река, наслаждавайки се отново на високите осоговски върхове, които напуснахме преди малко и които сега оставаха вдясно от нас.
Вляво бе гористата долина на Млачка, зад която се виждаха сградите в местността Трите буки - началната и респективно крайна цел на днешния ни преход.
Подминахме няколко едва подаващи се над билото на рида връхчета ...
... и достигнахме разклон. Ако тук се продължи направо, може да се мине през/покрай върховете Горна и Долна Чука (на близък план на снимката) и да се отиде до високите махали на Цървена ябълка, откъдето сравнително плавно да се слезе към речната долина и разположената в нея Каракашка махала, през която така или иначе трябваше да минем, за да се върнем на Трите буки. Този вариант, обаче, е доста дълъг, поради което избрахме да тръгнем наляво, за да се спуснем стръмно надолу към Каракашката махала.
Слизането по изключително стръмния и занемарен, но все пак ясно проследим черен път бе изпитание за коленете ни въпреки щеките.
Наред с пъшканията и охканията все пак имахме възможност да се насладим на гледката към театрално разположения горен край на долината на Млачка с Кюнека и Човека над нея ...
... както и на разни красиви китки в краката ни.
В крайна сметка предългото - както ни се стори - слизане свърши и се озовахме в Каракашка махала. Мястото е - меко казано - призрачно. Единственото човешко същество, което срещнахме, бе един мъж на средна възраст, който определено се изуми от това, че вижда непознати хора и според нас се стресна немалко; във всеки случай бързо се прибра в двора си, хвърляйки неколкократно предпазливи погледи през рамо. Няколкото уж по-модерни "постройки" - най-вече ламаринени бараки и преустроени на бунгала фургони (и дори един прастар автобус) - по никакъв начин не оживяваха гледката, доминирана от разпадащи се хамбари като този на снимката и прилежащите им порутени и обрасли дървено-кирпичени къщурки. Какъвто и живот да е кипял някога тук, той изглежда си е отишъл безвъзвратно, а природата постепенно заема полагащото й се място.
Пътят ни изведе от махалата и продължи към реката.
Преодоляхме я с помощта на симпатичен дървен мост, след което започнахме съвсем плавно изкачване към Трите буки (слизането към Каракашка махала ни бе свалило по-ниско от паркинга, където оставихме колата).
Не след дълго се вляхме в "главен" (макадамов) път ...
... и под прикритието на горските сенки извървяхме последния участък от пътя, затваряйки днешния кръг.
След това се метнахме на колата и - куриозно или не - се прибрахме отново за точно сто и единадесет минути.
| trite_buki_ruen.gpx |
| trite_buki_ruen.gdb |
| trite_buki_ruen.kml |
Widget is loading comments...
