Гара Бов - водопад Скакля - село Заселе - махала Добравица - село Искрец
КРАТКО РЕЗЮМЕ НА МАРШРУТА
Тръгване от гара Бов: 06:25 часа
Пристигане в основата на водопада „Бовска скакля”: 07:50 часа
Пристигане в Заселе: 08:35 часа
Почивка 20 минути
Тръгване от Заселе: 08:55 часа
Пристигане на връх Сърбеница: 11:20 часа
Почивка 15 минути
Тръгване от връх Сърбеница: 11:35 часа
Пристигане на пейка с маси в подножието на Лупова глава: 13:40 часа
Почивка 25 минути
Тръгване от пейка с маси в подножието на Лупова глава: 14:05 часа
Пристигане в Добравица: 15:30 часа
Достигане на асфалтовия път Искрец-Брезе: 16:05 часа
Пристигане в махала Коцинци: 16:10 часа
Пристигане в Искрец (след автостоп при последните 4 км): 16:20 часа
Общо времетраене: 9 часа 55 минути
Чисто ходене: 8 часа 55 минути
Почивки: 1 час
NB! Всъщност според GPS-a чистото ходене е 7 часа и 25 минути, а времето, в което не сме се движили, е 2 часа и 30 минути. Машината е абсолютно точна, защото педантично е отчитала всяко дребно наше спиране по всевъзможни поводи, докато тук сме отчели само по-големите почивки, които направихме на три пъти – в Заселе, под връх Сърбеница и пшод връх Лупова глава.
ОПИСАНИЕ НА МАРШРУТА
Великден 2013
Както ни е навик напоследък, ставаме преди първи петли, в 3:30 часа сутринта. Докато пием кафе и си варим чай за похода, определяме чие яйце е “биячът” на този Великден. След като напълваме раниците с всичко необходимо, се отправяме към Централна гара, което в този безбожен час е възможно само с такси. То ни оставя „под часовника”; купуваме билети на касите и се отправяме към единадесети коловоз, където ни очаква пътническият влак за Враца.
Посреща ни композиция, помнеща времената на Абдул Азис и Батенберг. Ех, ако можеше да говори, какво ли не би ни разказала! Точно по разписание, в 05:10 часа, с доста мъка тя се отлепя от перона и започва мудното си пътуване към Искърския пролом. Впоследствие установяваме, че за нея по-трудно от тръгването е упражнението „движение”, но най-голям зор вижда при спиране, когато се тресе и стене сякаш в предсмъртни гърчове.
Навън е тъмно и нищо не се вижда, но и да бе по-светло, това нямаше да е от особено значение, тъй като прозорците на влака не са чистени, както личи по всичко, откак Марадона вдигна Световната купа. Към Своге започва да се развиделява и установяваме, че току що е спряло да вали. Последните капки дъжд падат тихо, поединично в притихналия Искър и образуват отделни и раздалечени един от друг концентрични кръгове, сякаш риби изскачат на повърхността, за да се хранят с насекоми и други твари.
Къде учудващо, къде не, но точно по разписание пристигаме на гара Бов.
Тръгване от гара Бов: 06:25 часа
Пристигане в основата на водопада „Бовска скакля”: 07:50 часа
Пристигане в Заселе: 08:35 часа
Почивка 20 минути
Тръгване от Заселе: 08:55 часа
Пристигане на връх Сърбеница: 11:20 часа
Почивка 15 минути
Тръгване от връх Сърбеница: 11:35 часа
Пристигане на пейка с маси в подножието на Лупова глава: 13:40 часа
Почивка 25 минути
Тръгване от пейка с маси в подножието на Лупова глава: 14:05 часа
Пристигане в Добравица: 15:30 часа
Достигане на асфалтовия път Искрец-Брезе: 16:05 часа
Пристигане в махала Коцинци: 16:10 часа
Пристигане в Искрец (след автостоп при последните 4 км): 16:20 часа
Общо времетраене: 9 часа 55 минути
Чисто ходене: 8 часа 55 минути
Почивки: 1 час
NB! Всъщност според GPS-a чистото ходене е 7 часа и 25 минути, а времето, в което не сме се движили, е 2 часа и 30 минути. Машината е абсолютно точна, защото педантично е отчитала всяко дребно наше спиране по всевъзможни поводи, докато тук сме отчели само по-големите почивки, които направихме на три пъти – в Заселе, под връх Сърбеница и пшод връх Лупова глава.
ОПИСАНИЕ НА МАРШРУТА
Великден 2013
Както ни е навик напоследък, ставаме преди първи петли, в 3:30 часа сутринта. Докато пием кафе и си варим чай за похода, определяме чие яйце е “биячът” на този Великден. След като напълваме раниците с всичко необходимо, се отправяме към Централна гара, което в този безбожен час е възможно само с такси. То ни оставя „под часовника”; купуваме билети на касите и се отправяме към единадесети коловоз, където ни очаква пътническият влак за Враца.
Посреща ни композиция, помнеща времената на Абдул Азис и Батенберг. Ех, ако можеше да говори, какво ли не би ни разказала! Точно по разписание, в 05:10 часа, с доста мъка тя се отлепя от перона и започва мудното си пътуване към Искърския пролом. Впоследствие установяваме, че за нея по-трудно от тръгването е упражнението „движение”, но най-голям зор вижда при спиране, когато се тресе и стене сякаш в предсмъртни гърчове.
Навън е тъмно и нищо не се вижда, но и да бе по-светло, това нямаше да е от особено значение, тъй като прозорците на влака не са чистени, както личи по всичко, откак Марадона вдигна Световната купа. Към Своге започва да се развиделява и установяваме, че току що е спряло да вали. Последните капки дъжд падат тихо, поединично в притихналия Искър и образуват отделни и раздалечени един от друг концентрични кръгове, сякаш риби изскачат на повърхността, за да се хранят с насекоми и други твари.
Къде учудващо, къде не, но точно по разписание пристигаме на гара Бов.
С нас от влака се изсипват още няколко човека и бързо изчезват по уличките на крайгаровото селище. Отляво на гарата съзираме чешма ...
... но тъй като така или иначе носим вода, която не сме наченали, я пренебрегваме, отчитайки я само като точка в GPS-а. Хвърляме поглед наоколо и виждаме огромни валма мъгла – изпарения както от реката, така и от току-що спрелия дъжд – да се катерят по околните височини, създавайки усещане за мрачен есенен ден.
Пресичаме коловозите и се озоваваме на асфалтова улица, по която тръгваме надясно (на север) към моста ...
... по който ще пресечем Искъра ...
... за да се озовем на главното асфалтово шосе през пролома. Стъпвайки на него, тръгваме отново на дясно (на север). От дясната ни страна е реката, от ляво – стръмни скали, от които на места тече обилна вода.
Вървим съвсем кратко време по главния път и достигаме мост, бележещ входа на тясна долина, из която от висините на Понор планина се спуска река Скакля. Току преди моста огромна табела ни уведомява за съществуването на Вазовата пътека.
Чрез моста главното шосе прехвърля този приток на Искъра, за да продължи пътя си из дефилето, а ние се отправяме преди моста наляво по долината на Скакля, тръгвайки по тясна и стръмна асфалтова улица, вървяща по десния (южен) речен бряг и служеща за основна комуникация на къщите от едноименната махала. Вървим покрай притихнали дворове на селски къщи и вили, потънали в зеленина и разположени на понякога завидно непристъпни места.
Навсякъде около нас капе вода – къде от скалите наоколо, къде от короните на окъпаните от дъжда плодни и диви дървета. Парцаливата мъгла продължава да се стеле навред.
Изведнъж от нея изскачат три фигури – младеж и две момичета с раници, които вървят срещу ни, слизайки отнейде. Учудваме се откъде ли идват по това време, но отговор на този въпрос ще получим малко по-късно.
Около половин час след тръгването ни от гарата достигаме края на асфалтовата улица, като тук той е раздвоен като змийски език. Дясното отклонение слиза към реката и отива на срещуположния й бряг. Лявото продължава напред по склона като каменист черен път и ние продължаваме по него. Съвсем скоро пътят се превръща в пътека, която ни отвежда до „Вила Скакля” ...
Изведнъж от нея изскачат три фигури – младеж и две момичета с раници, които вървят срещу ни, слизайки отнейде. Учудваме се откъде ли идват по това време, но отговор на този въпрос ще получим малко по-късно.
Около половин час след тръгването ни от гарата достигаме края на асфалтовата улица, като тук той е раздвоен като змийски език. Дясното отклонение слиза към реката и отива на срещуположния й бряг. Лявото продължава напред по склона като каменист черен път и ние продължаваме по него. Съвсем скоро пътят се превръща в пътека, която ни отвежда до „Вила Скакля” ...
... пред която има течаща чешма с хубава вода – нова възможност да се попълнят запасите с вода. Лично ние препоръчваме на това място човек да не прекалява със запасяването, тъй като предстои значително изкачване, а в село Заселе има още няколко чешми, така че е хубаво да се сипе вода, която да стигне за около час – час и половина.
Продължаваме нагоре по тясната речна долина. Ниско под нас се чува бученето на реката, което с напредването на времето става все по-осезаемо. Изведнъж след остър завой на пътеката пред нас изскача беседка и опънати край нея палатки, около които има бутилки, брадвички, угасено огнище и всякакви други знаци, разкриващи, че тук неколцина са решили да почетат саможертвата на Спасителя с релаксиращ купон сред природата. Изглежда оттук или от някой друг подобен бивак по-нагоре са слезли младежите, които видяхме по-рано.
Малко след това пътеката и реката се събират в една точка, където в сянката на чудно дърво, израснало направо от скалата чрез дървен мост се прехвърляме на отсрещния, ляв речен бряг.
Тук буйната вода се хвърля с бучене върху поредица от позеленели от мъх камъни.
Пълноводието на водата, което вече виждаме и с очите си, след като досега само сме дочували с ушите си, ни обещава да видим водопада Скакля – една от основните цели на днешния ни поход – в пълния му блясък.
Оттук речната долина се разтваря ветрилообразно под формата на гигантска, отворена на югоизток, каменна фуния, вътрешността на която е обрасла с гори, а устието й, нейде горе в небесата, е оформено от високи на места повече от 150 метра отвесни скални откоси, затварящи я от запад и северозапад. Именно от тях в пропастта се хвърля водата, за да образува Бовската Скакля.
Гъстата гора, съчетана с видимост към нищожна част от небосклона, кара GPS-ът да се побърква. Нито за момент не губи изцяло връзка със спътниците, нито за момент не знае къде приблизително се намира, но точността му спада от няколко метра до няколко десетки метра. По тази причина регистрира поредица от „странни” местоположения, свързани с прави линии, които само най-общо отразяват нашето движение в този участък. Като го гледам сега пред компютъра, ме напушва смях – все едно в тази част от похода сме били в ролята на мъртвопияни великани, правещи крачки от по 50-100 метра в различни посоки.
От моста пътеката продължава нагоре по дъното на фунията, набирайки бързо височина с множество серпентини през гората.
Оттук речната долина се разтваря ветрилообразно под формата на гигантска, отворена на югоизток, каменна фуния, вътрешността на която е обрасла с гори, а устието й, нейде горе в небесата, е оформено от високи на места повече от 150 метра отвесни скални откоси, затварящи я от запад и северозапад. Именно от тях в пропастта се хвърля водата, за да образува Бовската Скакля.
Гъстата гора, съчетана с видимост към нищожна част от небосклона, кара GPS-ът да се побърква. Нито за момент не губи изцяло връзка със спътниците, нито за момент не знае къде приблизително се намира, но точността му спада от няколко метра до няколко десетки метра. По тази причина регистрира поредица от „странни” местоположения, свързани с прави линии, които само най-общо отразяват нашето движение в този участък. Като го гледам сега пред компютъра, ме напушва смях – все едно в тази част от похода сме били в ролята на мъртвопияни великани, правещи крачки от по 50-100 метра в различни посоки.
От моста пътеката продължава нагоре по дъното на фунията, набирайки бързо височина с множество серпентини през гората.
След малко ни извежда на обгледно място, откъдето пред очите ни се разкрива спираща дъха гледка във всички посоки. Вдясно от нас е виждащият се от горе до долу Бовска Скакля; водата се хвърля от ръба на скалите в пропастта, за да се разбие на близо 90 метра по-надолу върху широко стъпало, откъдето се хвърля втори път, този път от много по-малка височина. Общата височина на водопада е над 100 метра.
От двете му страни той е обрамчен от масивни отвесни скални откоси, известни тук като „препасници”, каквито ще имаме удоволствието да видим още много пъти по оставащия ни път.
Обръщайки поглед наляво, виждаме стелещата се ниско долу в краката ни мъгла покрай Искъра, а зад нея – потъналите в зеленина склонове на Големата планина над гара Бов.
Оставаме известно време тук, поседнали на дървена пейка, за да се наслаждаваме на това божествено място; не ни се тръгва, но мисълта, че това далеч не е единствената красота за днес, ни дава кураж да продължим напред. Затова продължаваме по пътеката. След малко тя опира в отвесна скална стена – долният праг на водопада, който се разбива с бучене непосредствено вляво от нас.
Стената е свидетелство за първичните, палеолитни навици на хората, живи и до днес. В основата й личи открито огнище, а цялата скала е изписана с въглен – графити, увековечаващи имената и посланията на хора, били на това място в едно или друго време. Все едно сме в Алтамира, само дето няма толкова изкусно изрисувани животни.
Тук пътеката се разклонява. Единият клон тръгва надясно и стръмно нагоре, другият – наляво, към основата на водопада. На това място трябва да се внимава. Ако се тръгне надясно, ще се върви и върви все нагоре, докато се стигне в основата на отвесните скални венци, които не могат да бъдат преодолени – най-малкото без нужната алпийска техника; оттам ще трябва да се тръгне на надясно, на север, докато се стигне точка, в която се пресича черния път през махалата Скакля за Заселе, и по него се продължи към селото. Това би било начинание продължително и по-рисковано от „официалния” маршрут.
Ето защо трябва да се поеме по стъпалата наляво и надолу, чрез които пътеката достига долния край на водопада. Оттук се наслаждаваме отблизо на долния скок на водопада и най-вече на красивата дъга, образувана от пръските му, в които се пречупва светлината на утринното слънце.
Ето защо трябва да се поеме по стъпалата наляво и надолу, чрез които пътеката достига долния край на водопада. Оттук се наслаждаваме отблизо на долния скок на водопада и най-вече на красивата дъга, образувана от пръските му, в които се пречупва светлината на утринното слънце.
Успокоена, от това място надолу водата тече из дъното на фунията в речното корито и изчезва от погледа ни сред дърветата в краката ни.
На това място пътеката пресича за втори път реката и излиза отново на десния й бряг. Стръмното изкачване продължава още известно време, подпомогнато и от масивни метални парапети – сега ненужни, но безценни при мокро или снежно време! – докато с помощта на последната серпентина не излизаме на горния край на гигантските препасници. Задъхани, поспираме за кратка почивка и обръщаме поглед назад. Слънцето се е издигнало над Големата планина и огрява върховете, затворили китната котловина на село Бов. Пред нас като на длан са Гарванът, Яворец и Колибището, а зад тях все още само наднича мощният Издремец.
На това място пътеката пресича за втори път реката и излиза отново на десния й бряг. Стръмното изкачване продължава още известно време, подпомогнато и от масивни метални парапети – сега ненужни, но безценни при мокро или снежно време! – докато с помощта на последната серпентина не излизаме на горния край на гигантските препасници. Задъхани, поспираме за кратка почивка и обръщаме поглед назад. Слънцето се е издигнало над Големата планина и огрява върховете, затворили китната котловина на село Бов. Пред нас като на длан са Гарванът, Яворец и Колибището, а зад тях все още само наднича мощният Издремец.
Под нас, в краката ни, като на длан се вижда цялата Скакленска фуния.
В долния й, източен край, се мъдри тесен и висок скалист нос, разделящ долините на Скакля и Искъра. Почти на върха му, сред дървета и ливади, се е наместила самотна надоблачна къща; на местоположението й би завидял всеки средновековен замък.
Току пред нас е горната част на водопада, а зад нея белеят първите къщи на село Заселе.
Продължаваме напред; пътеката вече е широка алея, облагородена с осветление, беседки и пейки.
По поляните съзираме нови палатки, от които изскачат още сънени невръстни хлапета; родителите им явно не са толкова ранобудни.
Съвсем скоро по дървено мостче пресичаме малко поточе; няколко мига ни трябват да осъзнаем, че само след метри то ще се хвърли в пропастта, образувайки водопада, покрай който се изкачвахме досега. Куриозно е, че понякога нещо толкова малко стои в основата на нещо толкова величаво!
Хвърляме последен поглед от ръба на пропастта към Искърското дефиле ...
... и навлизаме в селото. Пролетта е в разгара си, дворовете са пълни с прекрасни люляци и всевъзможни нацъфтели дървета.
Почти веднага попадаме на обширен площад – центърът на все още притихналото село.
Там има чешма, но – оказва се – с много варовита вода.
Добре видна жълта табела, монтирана на електрически стълб, ни информира, че след 100 метра има хранителни стоки и бира. Отправяме се натам и – о, чудо! – попадаме на работещ (в 9 сутринта!, на Великден!!, в село Заселе!!!) и учудващо добре зареден хранителен магазин, намиращ се току до селската черква.
„Христос Возкресе”, „Воистина Воскресе” – в този случай това не са стандартни великденски поздрави, а сякаш пароли, благодарение на които добрите му стопани ни снабдяват с кафе и вафли; може и друго, но ние се нуждаем само от това. Можем да приседнем при самия магазин – има пейки и чадъри, но ние се връщаме на селския площад, където се разполагаме в китна градинка пред неработеща кръчма. Настаняваме се удобно на пейките, пием кафе и се наслаждаваме на огряните от слънцето Заселски върхове – Була (вляво) и Драгоданица (вдясно).
Пътят ни скоро ще ни отведе към тях; но това може да почака малко. Слушаме песента на птиците и чановете на разни животинки из околните дворища и за втори път за последните два часа осъзнаваме, че не ни се тръгва мястото, на което сме.
В определен момент решаваме, че е време да продължим напред. Събираме си такъмите и тръгваме отново. В югозападния край на площада се мъдри зелена барачка – автобусната спирка. От лявата й страна минава главното шосе от Церово през Заселе към Зимевица и Заноге. Рязко вдясно тръгва тясна асфалтирана улица, по която поемаме ние. Скоро асфалтът свършва и се превръща в черен път, вървящ сред къщите в югозападната част на селото и набиращ постепенно височина. Тук-таме сред модерната селска архитектура се показват старинни постройки: двуетажни хамбари от камък и дърво, както и каменно-кирпичени къщурки – отглас от една отдавна отминала и някак по-романтична от съвремието ни епоха.
В определен момент решаваме, че е време да продължим напред. Събираме си такъмите и тръгваме отново. В югозападния край на площада се мъдри зелена барачка – автобусната спирка. От лявата й страна минава главното шосе от Церово през Заселе към Зимевица и Заноге. Рязко вдясно тръгва тясна асфалтирана улица, по която поемаме ние. Скоро асфалтът свършва и се превръща в черен път, вървящ сред къщите в югозападната част на селото и набиращ постепенно височина. Тук-таме сред модерната селска архитектура се показват старинни постройки: двуетажни хамбари от камък и дърво, както и каменно-кирпичени къщурки – отглас от една отдавна отминала и някак по-романтична от съвремието ни епоха.
Изведнъж сред селските дворове изниква чешма с кристална планинска вода – нова (предпоследна) възможност за попълване на водните запаси на туриста.
Току до нея сме приветствани от две бели патки, охранявани от две симпатични, дребни и най-вече възмутени кучета.
Почти веднага след това напускаме последните къщи на селото и се обръщаме назад, хвърляйки прощален поглед към него. Оттук то се вижда в целия си блясък. Местоположението му е великолепно, а замиращите му функции са безмълвно свидетелство за изкривените ни днешни представи за истинските стойности в живота.
Почти веднага след това напускаме последните къщи на селото и се обръщаме назад, хвърляйки прощален поглед към него. Оттук то се вижда в целия си блясък. Местоположението му е великолепно, а замиращите му функции са безмълвно свидетелство за изкривените ни днешни представи за истинските стойности в живота.
Пред нас съзираме обширен ограден комплекс в самото източно подножие на връх Драгоданица.
Доближавайки го, табела ни информира, че сме пред хотелски комплекс „Божилово”. Малко зло псе се скъсва да ни лае от безопасно разстояние зад хотелската ограда, сякаш искайки да ни подскаже, че не сме желани тук.
Но защо пък не? Мястото изглежда чудесно за неколкодневен отдих сред тази райска природа, съчетан с кратки или по-продължителни разходки из околността. Явно за опорни точки в „по-високата планина” в бъдеще все повече ще трябва да разчитаме на подобни хотели за селски туризъм, а не на оставените на произвола на съдбата туристически хижи. Друг е въпросът дали масовият българин може да си позволи 40-50 лева за нощувка на подобни места… Но млъкни, сърце!
Пътят подминава хотела и продължава в югозападна посока към подножията на връх Була. Почти веднага достигаме до нова чешма с хубава вода, която е и последната по маршрута чак до чешмата в Добравица, която ще достигнем часове по-късно. Ето защо е хубаво водните припаси да се попълнят пълноценно тук, преди да се продължи напред.
Пътят подминава хотела и продължава в югозападна посока към подножията на връх Була. Почти веднага достигаме до нова чешма с хубава вода, която е и последната по маршрута чак до чешмата в Добравица, която ще достигнем часове по-късно. Ето защо е хубаво водните припаси да се попълнят пълноценно тук, преди да се продължи напред.
Продължаваме през невероятно красиви зелени ливади, покрити с килим от жълтурчета в югозападното подножие на ниското, но характерно могилоподобно връхче Булова глава.
Жълто-зеленият килим ни съпровожда и от дясната ни страна, където под гористите склонове на връх Була има също толкова красиви поляни.
Тъкмо тук един поглед на изток ни представя отсрещния бряг на Искъра в цялото му великолепие: последните къщи на крайгаровото селище на Бов пълзят нагоре по тесен рид, който отвежда до „огледалния образ” на Заселе – същинското село Бов, сгушено сред споменатите по-горе върхове. Разликата от по-рано е, че Издремец вече е видим в цялата си мощ (най-вдясно на снимката).
След малко достигаме до голяма, но вече изоставена чешма. Изворът й е каптиран и самата тя не тече, така че не може да послужи като водоизточник.
Веднага след чешмата се озоваваме на кръстопът в югоизточното подножие на връх Була, който вече е буквално надвиснал над главите ни.
Ако продължим напред, ще имаме възможност или да слезем в Церово през пръснатите му високи махали югоизточно от нас, или да прехвърлим превала северно от Каишов връх и през китната котловина на изоставеното село Меча поляна да стигнем в Искрец. Ние обаче трябва да свием рязко вдясно и да продължим изкачването си по източния склон на Булата – нещо, което ни подсказва и импровизирана дървена табелка.
Оттук се разкрива и последната възможност да разгледаме Заселската тераса с цялата й пролетна пъстрота и издигащия се зад нея масив на Врачанския балкан. Оттук насетне ни чакат гледки с по-различен характер и, както се оказва, не по-малко прелестни.
След кръстовището пътят плавно се изкачва на северозапад по източните склонове на връх Була към седловината между него и Драгоданица. Вървим през приятна букова гора.
На места виждаме чудни природни образувания – скални откоси, удивително приличащи на издигнати от човешка ръка каменни зидове.
След не много време гората се разрежда и достигаме до разклон, на който поемаме надясно; ако тръгнем наляво, ще изкачим Була.
След още съвсем малко достигаме най-високата точка на превала между двата върха и до нов разклон.
Тук поемаме наляво, по по-добре доловимия път. Дясното, обрасло с трева разклонение, би ни извело до връх Драгоданица, който обаче оставяме зад гърба си.
Оттук пътят продължава изкачването си по дъното на долина сред тревисти хълмове. Условно можем да го означим като трета част от днешния маршрут (първата беше по долината на Скакля до Заселе, втората от Заселе дотук), в рамките на която ще се движим сред тревисти възвишения и понижения – върховете и понорите на билото на рида Препасница.
Подминаваме самотна нива, наместила се сред дървен стобор ...
... и съзираме първото облаче, откак сме напуснали мъглата на Искърското дефиле. Знаем добре, че то няма да остане само. И наистина в скоро време облачността се увеличава, но само колкото да ни предлага сянка от време на време; като цяло времето остава великолепно през целия ден.
След малко достигаме края на долината, увенчан от нов превал между безименни височини. За момент се обръщаме назад, за да погледнем за последно долината, Була и Драгоданица, а зад тях в далечината – Голема планина и Врачанския балкан.
Интересна гледна точка! Оттук суровите (от гледна точка на Заселе) върхове Була и Драгоданица се виждат като тревисти възвишения, към които трябва да се слиза, за да бъдат изкачени! Една особеност на тази част от Понор, която е неделима част от очарованието на планината. Впрочем тук не само връх с връх не си приличат; тук върховете обикновено имат по две коренно различни едно от друго лица. Ще се убедим в това по-нататък по нашия маршрут.
Правим още няколко крачки напред и вдясно от нас изведнъж израства скалистата снага на първенеца на този дял на Понор – връх Сърбеница.
Правим още няколко крачки напред и вдясно от нас изведнъж израства скалистата снага на първенеца на този дял на Понор – връх Сърбеница.
Можем да тръгнем право към него оттук, но виждаме, че сме отделени от него от значително понижение, което би ни принудило да загубим доста височина, поради което се отказваме засега и продължаваме напред в търсене на по-сгодно място за атака на върха.
Вървим напред, изкачвайки плавно южния склон на безименна височина. Преминаваме почти през върха й – всъщност малко по на юг от него – и излизаме от западния й край. В продължение на няколко минути тя скрива Сърбеница от погледа ни, но сега, от западното подножие на височината, върхът отново е видим в цялото си великолепие. Нещо повече – оттук към него води удобна седловина, която го прави далеч по-лесен за изкачване.
Вървим напред, изкачвайки плавно южния склон на безименна височина. Преминаваме почти през върха й – всъщност малко по на юг от него – и излизаме от западния й край. В продължение на няколко минути тя скрива Сърбеница от погледа ни, но сега, от западното подножие на височината, върхът отново е видим в цялото си великолепие. Нещо повече – оттук към него води удобна седловина, която го прави далеч по-лесен за изкачване.
За по-малко от пет минути слизаме на седловината и започваме изкачване на върха по южния му склон, което трае не повече от петнадесет минути.
Вдясно, долу ниско по нас, остава понижението (всъщност голям понор с издължена форма), заради което не тръгнахме към Сърбеница веднага от превала.
Малко след това пред очите ни се разкрива нова причудлива гледка – огромен естествен ров опасва югоизточното подножие на върха, за да свърши в скалните откоси на пропастта, в подножието на която е село Зимевица. Сякаш великани са укрепили крепостта си на върха с този ров!
Подминаваме малък и красив понор с овална форма на самия връх и се озоваваме на най-високата му точка.
Пред нас право надолу към пропастта се спуска тесен улей от северната страна на Сърбеница, обрасъл с млади букови дървета, който сочи към село Зимевица. То е разположено в северното подножие на върха и заема средищно положение в Понор планина.
От него в източна посока долината на Зимевишка река, бележеща границата между рида Препасница и платовидно-хълмистата област на Голям Понор и слабо видима западно от селото, се врязва в снагата на планината, образувайки дълбок каньон, по който ще достигне Искъра.
От него в източна посока долината на Зимевишка река, бележеща границата между рида Препасница и платовидно-хълмистата област на Голям Понор и слабо видима западно от селото, се врязва в снагата на планината, образувайки дълбок каньон, по който ще достигне Искъра.
От върха се разкриват чудни гледки във всички посоки. На длан се вижда цялата Западна Стара Планина: на север от Комовете през Козница с Тодорините кукли и Голем Понор ...
... до Врачанския балкан.
На изток са Издремец, Козница в Ржана и Чукава в Големата планина, а зад тях в далечината е Мургаш.
На юг гористата Мала планина с Церия не успява да скрие все още заснежената Витоша.
На югозапад е издължената снага на Чепън, зад която маранята скрива Три уши, Вискяр и Завалска планина.
Съвсем наблизо са върховете Препасница и Баин венец, към които пътят ще ни отведе след малко, но не и преди да сме отпочинали сред тази хубосия.
Спускаме се малко по югозападния склон на Сърбеница и си избираме заветно местенце с хубава трева, на която присядаме, пием чай и хапваме леко, припичайки се на обедното слънце. Отпускаме си петнайсетина минути, след което се надигаме отново и продължаваме на югозапад сред ливадите ...
... към основния билен път, от който сме се отклонили, за да изкачим Сърбеница. Хвърляме последен (както си мислим – погрешно!) поглед към върха и се отправяме към южното подножие на връх Крета.
След малко се озоваваме на обгледно място, от което се вижда дълбоката долина на Искрецка река и село Свидня в подножието на връх Церия.
На югоизток от нас е личният Каишов връх, чиито гористи склонове са надвиснали над котловината на Меча поляна.
Подсичаме южното подножие на Крета ...
... достигайки кръстовище, на което завиваме надясно, на север, обхождайки и западните му склонове. Ако продължим наляво, пътят ще ни изведе към югозападния ъгъл на Препаснишкия рид, надвиснал с огромни препасници над Добравица. Оттам я успеем да слезем, я не! Движим се из лабиринт от тревисти понори и възвишения ...
... достигайки ново разклонение. Тук от основния ни път вдясно се отклонява слабо личаща пътека, която се вклинява между Сърбеница и Баин венец, за да слезе в село Зимевица. Точно на това място се открива нова гледка към западния клон на Сърбеница, която мислехме, че сме изгубили окончателно от поглед; гледка, която ни кара за пореден път да се убедим в това, че Понорските върхове изглеждат по различен начин от всяка нова гледна точка. Върхът се е разтворил по западния си склон по особено характерен начин, образувайки тясна цепнатина, вътрешността на която е обрасла с дървета и храсти.
Продължаваме по главния път, който обикаля по венеца на един понор от северозапад на Крета ...
... и се насочва към малък превал между безименни височини, на който се открива гледка към връх Препасница, който вече е съвсем близо.
Веднага след превала, отляво, в подножието на две красиви препасници, се е закътал сравнително малък понор, на дъното на който има малко езерце, обрасло с жълти цветя.
Подминавайки го, започваме слизане към седловината в източното подножие на връх Препасница.
Оттук имаме възможност, ако искаме, да изкачим самия връх, но това не влиза в днешните ни планове. Затова от седловината започваме да се спускаме на северозапад в огромен понор, хлътнал между Препасница и североизточния й съсед – Баин венец.
Тук ни се удава да наблюдаваме чудна игра на природата – в средата на понора, на дъното му, е неговата фуния (губилище), към която се спуска тънко поточе вода, изчезващо в недрата на планината. Поточето е обрасло с жълти цветя и се създава илюзията, че река от цветя се спуска в дълбините на планината. Неописуема наслада за окото!
Понорът, из който вървим ...
... се пропуква в северозапания си край и се излива между скалните венци на Препасница и Баин венец. Пътят ни напуска високото било на рида Препасница, за да се спусне към понижението между него и Голем Понор на север.
Веднага след тесния превал между двата върха достигаме до разклонение. Главният път върви полунадясно, на север, за да слезе в ниското към пътя Брезе-Зимевица. Слабо личащ, губещ се в тревите път се отделя наляво и тръгва на запад-югозапад, подсичайки северозападните склонове на връх Препасница под скалните венци.
Вече сме в четвъртата част на днешния ни поход; пейзажът отново е различен – за известно време ще ни съпровождат причудливите скални венци на върховете по западната периферия на рида Препасница, а вдясно от нас, на северозапад, спътници ще ни бъдат меките височини на Голем Понор.
Тук-таме пътят съвсем изчезва, но ние вървим из ливадите на югозапад по хоризонтал, постепенно обикаляйки върха; след малко срещу нас се възправят не по-малко красивите препасници на съседния от югозапад връх - Лупова глава.
Тук-таме пътят съвсем изчезва, но ние вървим из ливадите на югозапад по хоризонтал, постепенно обикаляйки върха; след малко срещу нас се възправят не по-малко красивите препасници на съседния от югозапад връх - Лупова глава.
След малко се озоваваме на чудно място – в широка, плитка и злачна долина, из която тече малко поточе, спускащо се от превала между Препасница и Лупова глава.
Красиви скали, слънце, вода и изумруденозелена трева – иска ти се да останеш тук възможно най-дълго!
Но пътят ни продължава – след като прекосяваме долината с поточето, продължаваме по хоризонтала, подсичайки склоновете на Лупова глава. От дясната си страна съзираме останките от огромни някога овчарници: мълчаливо свидетелство за все по-намаляващото човешко присъствие в това райско място.
Но пътят ни продължава – след като прекосяваме долината с поточето, продължаваме по хоризонтала, подсичайки склоновете на Лупова глава. От дясната си страна съзираме останките от огромни някога овчарници: мълчаливо свидетелство за все по-намаляващото човешко присъствие в това райско място.
Съпровождани отляво от надвисналите над нас препасници на Луповата глава ...
... достигаме разорана нива ...
... в източния край на която, прислонени до млада дива круша, изникват пейки с маса и малко каменно огнище край тях. Мястото е нарисувано за отмора и решаваме да го уважим.
Седейки в подножието на Лупова глава, се наслаждаваме на гористите склонове на Мали Понор на югозапад от нас, отвъд пътя Брезе-Бракьовци.
На югоизток се вижда оставащият ни път към Добравица (Загъжене) и долината на Искрецка река.
След почивката продължаваме пътя си на югоизток. Вляво съзираме сравнително скорошно и огромно каменно струтище – южната част на Лупова глава е рухнала надолу в пропастта.
Вървим по черен път, който много плавно се спуска към долината на загъженските махали. Напредвайки на югоизток, обикаляме отдалеч южните подножия на Лупова глава и изведнъж зад каменното срутище съзираме странна и прелюбопитна гледка – огромно насипище от каменни въглища, образувало черен насип, спускащ се от препасниците към долината.
Тук започва петата, последна част на днешния ни поход – из добравишката долина. Постепенно пътят ни отвежда към най-високата от загъженските махали – Топилата. И тук, както и в Заселе, съзираме красиви старинни постройки.
Отливът на хората е съпроводен от специфична „растителна реконкиста” – гората постепенно си взема своето, превръщайки изоставените дворове в джунгла.
Минаваме и край красив оброчен кръст ...
... а малко след това виждаме и първите покриви на друга от високите загъженски махали, носеща китното име Сульовци.
Оттук се разкрива и гледка надолу към Добравишката долина, горният край на която е обрамчен от величави препасници.
При разклона за Сульовци пътят ни свива от югоизток рязко на запад, като след малко от черен става асфалтов. Ако продължим по асфалта, че стигнем махала Реката на село Брезе. Но ние не искаме това. Ето защо, когато почти веднага след началото на асфалта достигаме до разклон наляво, поемаме по него, и отново сме на черен път, който обикаля от запад скромно, но характерно връхче, вървейки отначало в южна, а скоро отново в югоизточна посока.
Той следва дерето на безименен поток – един от многото в долината – и с няколко широки серпентини ни сваля плавно към главната Добравишка махала, където се сбират в едно идващите от ветрилообразната горна част на долината потоци.
Макар да вървим основно през гора и храсталаци, от време на време пред нас се разкриват чудни гледки към величествените препасници над Добравишката долина; съзираме и странни, изолирани една от друга и накацали по склоновете на долината нивички.
Не много след това Добравица вече е на една ръка разстояние ...
... и постепенно навлизаме сред нейните къщи и дворища, като наред със съвременните селски къщи и вили има и останки от миналото.
Махалата е изключително оживена в този ден – многобройни роднински компании са се събрали на Великден и почти всеки двор е огласен от човешки смях и музика. Всички се чувстват великолепно на изобилните трапези; не са забравени и нуждите на транспортните средства, за които също е осигурен фураж.
В нещо като „центъра” на махалата достигаме до работеща чешма вляво от пътя ...
... която е и първият водоизточник по целия маршрут от Заселе насам. Жаркото пролетно слънце вече ни е напекло и използваме момента да наплискаме лицата си, както и да напълним някоя и друга бутилка с тази кристално чиста и вкусна планинска вода. Продължавайки по пътя си, съзираме още една старинна постройка току до едно пълноводно поточе – може би стара тепавица? Но … казва ли ти някой, а и смее ли човек да пита?
Продължаваме надолу, като пътят върви по левия, източен бряг на долината с широки серпентини, сред хубава широколистна гора. На един от резките завои получаваме възможност да надникнем навътре в долината на Брезенската река, разделяща рида Препасница от Мали Понор, сред склоновете на които се е сгушила махала Реката.
Тук е и последната възможност да се обърнем назад към Добравишките махали и чудните препасници над тях.
След малко пътят ни отвежда до асфалтовото шосе от Искрец към Брезе. Поемаме по него наляво, на изток – към Искрец. GPS-ът ни казва, че до центъра на това дълго селище ни остават 4,5 км – около час време. Не е много, още имаме сили, а и време, но решаваме, ако ни се удаде възможност, да вземем стоп, просто защото най-хубавото така или иначе вече е зад нас и не ни се трамбова по асфалта. И – нали е Великден – само след няколко минути откъм Брезе се задава сив „Голф”, който откликва на вдигнатите ни ръце и ни качва. Пет минути по-късно сме в центъра на Искрец, където всичко живо и неживо се тресе от нечовешки силна „жива музика”, аранжирана на площада недалеч от основното училище „Иван Рилски”. Кийбордист, кларнетист и саксофонист дават всичко от себе си, за да забавляват хората наоколо, които от една страна са твърде малко, а от друга правят всичко възможно, за да игнорират тази народняшка симфония от звуци. Всъщност основната „публика” е компактна група от десетина човека с багажи в ръце, които определено дават вид, че чакат автобус. Крещейки със все сила в лицата на хората и едва надвиквайки музиката, успяваме да изкопчим информацията, че всеки момент трябва да мине рейс, и то накъде да е, а направо за София. Бяхме се нагласили да хващаме транспорт от Искрец за Своге и оттам за дома, но това ни идва добре дошло. Все още е Великден!
Тъй като автобусът наистина идва след няма и пет минути, нямаме възможност да разгледаме Искрец. Срещу нас се задава малко бусче, което вече е доволно пълно. Нашата дузина се натъпква в него като по чудо; разбира се, нямаме никакъв шанс да седнем и пътуваме прави. Впоследствие ще установим, че рейсът ще успее да поеме още толкова хора в западния край на Искрец. Оттук той започва бавно да пълзи към Бучин проход, а ние се люлеем на всеки завой, внимавайки не толкова да не се ударим, а да не потрошим люляци, яйца и манджи, с които изглежда всеки – освен нас – се прибира към София. След Бучин проход и разклона за с. Понор рейсът се „развихря”, ускорявайки до 50 километра в час по нанадолнището към Костинброд; тихата война в автобуса по повод „затворете прозорците, става течение” за щастие завършва с победа на любителите на кислорода над онези, които като истински българи строго съблюдават повелята „да не настинат и да не се минат”. Следват истински изпитания за духа и тялото, свързани с желанието на някои от пътниците да слязат в Костинброд, а после и на ред спирки по Ломското шосе в София. В крайна сметка автобусът се отправя благополучно към крайната си дестинация – София-север. Нашето пътуване също е приключило. Зад гърба ни е великолепен поход, спомените от който ще останат до живот.
Тъй като автобусът наистина идва след няма и пет минути, нямаме възможност да разгледаме Искрец. Срещу нас се задава малко бусче, което вече е доволно пълно. Нашата дузина се натъпква в него като по чудо; разбира се, нямаме никакъв шанс да седнем и пътуваме прави. Впоследствие ще установим, че рейсът ще успее да поеме още толкова хора в западния край на Искрец. Оттук той започва бавно да пълзи към Бучин проход, а ние се люлеем на всеки завой, внимавайки не толкова да не се ударим, а да не потрошим люляци, яйца и манджи, с които изглежда всеки – освен нас – се прибира към София. След Бучин проход и разклона за с. Понор рейсът се „развихря”, ускорявайки до 50 километра в час по нанадолнището към Костинброд; тихата война в автобуса по повод „затворете прозорците, става течение” за щастие завършва с победа на любителите на кислорода над онези, които като истински българи строго съблюдават повелята „да не настинат и да не се минат”. Следват истински изпитания за духа и тялото, свързани с желанието на някои от пътниците да слязат в Костинброд, а после и на ред спирки по Ломското шосе в София. В крайна сметка автобусът се отправя благополучно към крайната си дестинация – София-север. Нашето пътуване също е приключило. Зад гърба ни е великолепен поход, спомените от който ще останат до живот.
| bov_zasele_dobravica_iskrec.gdb |
| bov_zasele_dobravica_iskrec.gpx |
| bov_zasele_dobravica_iskrec.kml |
HTML Comment Box is loading comments...
