Село Буново - хижа Чавдар - хижа Мургана
Описаният по-долу маршрут е ден първи от двудневно ходене, състояло се на 12 и 13 януари 2014 година. Казно другояче, насред метеорологичната зима. Но зимата на лето господне 2013/2014 г. по някаква причина забрави да се появи или най-малкото се забави ужасно много. По тази причина из планината - в това число нейните най-високи части - в обходения от нас участък нямаше практически никакъв сняг с изключение на отделни нестопили се преспи от кратките снеговалежи в края на ноември. Слънцето грееше, в горите птичките пееха, тук-таме имаше парцалчета сняг - обстановка като в края на април, а не в средата на януари.
Ето защо бяхме в състояние да вървим по летните пътеки без никакви рискове за здравето и живота си. Просто защото - по стечение на обстоятелствата - това бе лятно ходене насред зима. Нека читателите не остават с впечатление, че могат да използват описаното тук при планиране на класически зимен преход. Както се казва: "Деца, не правете това през зимата!".
Ето защо бяхме в състояние да вървим по летните пътеки без никакви рискове за здравето и живота си. Просто защото - по стечение на обстоятелствата - това бе лятно ходене насред зима. Нека читателите не остават с впечатление, че могат да използват описаното тук при планиране на класически зимен преход. Както се казва: "Деца, не правете това през зимата!".
КРАТКО РЕЗЮМЕ НА МАРШРУТА
Тръгване от гара Буново: 07.30 часа
Пристигане в хижа Чавдар: 10.05 часа. Почивка 55 минути
Тръгване от хижа Чавдар: 11.00 часа
Пристигане на Паметника: 11.45 часа
Пристигане в подножието на Мара Гидия: 13.10 часа. Почивка 25 минути.
Тръгване от подножието на Мара Гидия: 13.35 часа.
Пристигане на хижа Мургана: 15.45 часа
Общо времетраене: 8 часа и 15 минути
Чисто ходене: 6 часа и 15 минути
Почивки: 2 часа (тук се включват освен двете по-продължителни почивки и всички по-кратки спирания по различни поводи)
ОПИСАНИЕ НА МАРШРУТА
"Какво става?", питам аз, чувайки кукуригане на петел в съня си. Нужно ми е известно време и интелектуална помощ от страна на половинката ми, за да осъзная, че иде реч за алармата на нейния телефон, който съвестно изпълнява задачата си да ни събуди в този безбожен час. Четири сутринта е, а сме спали малко повече от три часа! За щастие сме приготивили 99% от багажа си още предната вечер, така щото не ни остава почти нищо друго, освен да направим чай, с който да напълним термоса, и да клюмаме над чашите с кафе с надеждата то да ни досъбуди. Малко след пет часа тръгваме, намираме такси и то - плавайки из гъстата като мляко софийска мъгла - ни стоварва под часовника на Централна гара.
Малко след това се превръщаме във временни обитатели на добре отоплено купе във величествената композиция от локомотив и два вагона, съставляваща пътническия влак до Карлово, който точно в шест без десет се отправя на път. За наша изненада тръгваме не на изток, към Подуене и Казичене, а към гара София-Север. Оказва се, че от известно време този влак обслужва линията по северната периферия на София, и пъпли бавно през Илиенци, Световрачене, Кремиковци и Яна, за да се слее с класическия подбалкански път при гара Столник. След немного време той излита от източния край на втория по дължина железопътен тунел в България, прорязващ недрата на рида Гълъбец и акостира плавно на гара Буново.
От гарата тръгваме на северозапад по улицата, "затваряща" селото откъм североизток и движеща се почти успоредно на жп линията. След десетина минути се озоваваме пред мостче над река Буновчица, от другата страна на което е селското гробище със селската черква "Св. Теодор Тирон". Над мостчето буквално е надвиснал мощният виадукт, с помощта на който жп линията преодолява дълбоката долина на малката река. Не пресичаме мостчето, оставаме на левия (източен) бряг на реката, и поемаме на север по черен път, който се провира под арките на виадукта и върви нагоре по течението на реката.
Тръгване от гара Буново: 07.30 часа
Пристигане в хижа Чавдар: 10.05 часа. Почивка 55 минути
Тръгване от хижа Чавдар: 11.00 часа
Пристигане на Паметника: 11.45 часа
Пристигане в подножието на Мара Гидия: 13.10 часа. Почивка 25 минути.
Тръгване от подножието на Мара Гидия: 13.35 часа.
Пристигане на хижа Мургана: 15.45 часа
Общо времетраене: 8 часа и 15 минути
Чисто ходене: 6 часа и 15 минути
Почивки: 2 часа (тук се включват освен двете по-продължителни почивки и всички по-кратки спирания по различни поводи)
ОПИСАНИЕ НА МАРШРУТА
"Какво става?", питам аз, чувайки кукуригане на петел в съня си. Нужно ми е известно време и интелектуална помощ от страна на половинката ми, за да осъзная, че иде реч за алармата на нейния телефон, който съвестно изпълнява задачата си да ни събуди в този безбожен час. Четири сутринта е, а сме спали малко повече от три часа! За щастие сме приготивили 99% от багажа си още предната вечер, така щото не ни остава почти нищо друго, освен да направим чай, с който да напълним термоса, и да клюмаме над чашите с кафе с надеждата то да ни досъбуди. Малко след пет часа тръгваме, намираме такси и то - плавайки из гъстата като мляко софийска мъгла - ни стоварва под часовника на Централна гара.
Малко след това се превръщаме във временни обитатели на добре отоплено купе във величествената композиция от локомотив и два вагона, съставляваща пътническия влак до Карлово, който точно в шест без десет се отправя на път. За наша изненада тръгваме не на изток, към Подуене и Казичене, а към гара София-Север. Оказва се, че от известно време този влак обслужва линията по северната периферия на София, и пъпли бавно през Илиенци, Световрачене, Кремиковци и Яна, за да се слее с класическия подбалкански път при гара Столник. След немного време той излита от източния край на втория по дължина железопътен тунел в България, прорязващ недрата на рида Гълъбец и акостира плавно на гара Буново.
От гарата тръгваме на северозапад по улицата, "затваряща" селото откъм североизток и движеща се почти успоредно на жп линията. След десетина минути се озоваваме пред мостче над река Буновчица, от другата страна на което е селското гробище със селската черква "Св. Теодор Тирон". Над мостчето буквално е надвиснал мощният виадукт, с помощта на който жп линията преодолява дълбоката долина на малката река. Не пресичаме мостчето, оставаме на левия (източен) бряг на реката, и поемаме на север по черен път, който се провира под арките на виадукта и върви нагоре по течението на реката.
Железопътният виадукт над село Буново, под който минава пътят за хижа Чавдар
След няколко минути дочуваме бучене на двигатели зад гърба си, а секунди след това ни задминават два джипа, натъпкани до краен предел с хора, кучета, оръжие и амуниции, припомняйки ни, че това е последният уикенд за лов на глигани през този сезон. Ние продължаваме по пътя си и след по-малко от час достигаме до ключово място в отсечката Буново - хижа Чавдар: долинно уширение, където Буновчица приема водите на левия си приток Бучкатска река. Оттук има три възможности: 1) Пряката пътека за хижата атакува фронтално рида между двете рекички и практически без никакви серпентини, по права линия достига хижата; 2) Черен път тръгва по долината на Бучкатска река, който след известно време достига (условно наречено) Т-образно кръстовище, откъдето надясно може да се отиде право в подножието на вр. Етрополска Баба, а наляво до хижа Чавдар; 3) Магистралният черен път (по който се върви до този момент) продължава още малко по долината на реката, след което започва плавно, с помощта на много серпентини, да се изкачва към хижата, пресичайки на няколко пъти трасето на пряката пътека.
Ние, като видни "серпентинолюбци" и хора, предпочитащи плавното изкачване пред неплавното такова (стига да имаме възможност за това) избираме да продължим по магистралния път. Тук някъде започвам да усещам парене в дясната пета, а малко по-късно и в лявата - ясен знак за това, че ще плащам данък за риска да тествам закупените предния ден обувки. Малко по-късно и половинката ми започва да усеща същото. Едва ли е нужно да казвам, че и тя беше с нови, до този момент неразхождани обувки.
След малко дочуваме мъжки гласове. Решаваме, че са ловци, но се оказва, че грешим. На едно от местата, на които пътят среща пряката пътека към хижата, от пътеката изскачат трима мъже с раници на гръб. Почти сме изумени, защото сме свикнали да ходим все сами и да не виждаме жива душа по пътя си. Поздравяваме се, пожелаваме си лек път и те отпрашват нагоре по пътеката с темпо, значително надвишаващо нашето. Ние продължаваме кротичко да си ходим по пътя и около два и половина часа след тръгването ни от гарата достигаме хижата. На терасата пред нея виждаме отново трима човека, но различни. Единият е хижарят Иво, а другите двама отдъхват за кратко, преди да продължат към връх Баба. Истинска навалица!
Хижарят ни посреща радушно, сервира ни дъхав билков чай и завързваме разговор за живота, вселената и всичко останало. Междувременно ние похапваме сандвичи, а след това се заемаме с оглед на щетите по петите ни. Аз се оказвам в доста тежко състояние - прилично обелени мазоли и на двете пети, докато при половинката нещата са доста по-розови в преносния и буквалния смисъл на думата (леко зачервена кожа на петите). Закърпваме положението с предвидливо взети лепенки и отново сме готови за път.
Тръгваме на изток по пътека, излизаща от двора на хижата, която след около двеста метра ни извежда отново на черния път, който почти веднага след това на откритата поляна на Буновската мандра завива в северна посока и после с обширна дъга на североизток ни отвежда над горския пояс, на билото на планината. Право пред нас се издига ясно открояващият се връх Етрополска Баба (апропо, едва ли има нещо по-неправилно от това да използваме за върховете-баби у нас женски род, но нейсе, нали официално са така ...), а в западното му подножие - сред ниска ограда и няколко дървета - се е сгушил паметникът на загиналите в битката с природата руски войници и български доброволци в края на декември 1877 г. Поспираме са минута-две край паметника и продължаваме напред.
Ние, като видни "серпентинолюбци" и хора, предпочитащи плавното изкачване пред неплавното такова (стига да имаме възможност за това) избираме да продължим по магистралния път. Тук някъде започвам да усещам парене в дясната пета, а малко по-късно и в лявата - ясен знак за това, че ще плащам данък за риска да тествам закупените предния ден обувки. Малко по-късно и половинката ми започва да усеща същото. Едва ли е нужно да казвам, че и тя беше с нови, до този момент неразхождани обувки.
След малко дочуваме мъжки гласове. Решаваме, че са ловци, но се оказва, че грешим. На едно от местата, на които пътят среща пряката пътека към хижата, от пътеката изскачат трима мъже с раници на гръб. Почти сме изумени, защото сме свикнали да ходим все сами и да не виждаме жива душа по пътя си. Поздравяваме се, пожелаваме си лек път и те отпрашват нагоре по пътеката с темпо, значително надвишаващо нашето. Ние продължаваме кротичко да си ходим по пътя и около два и половина часа след тръгването ни от гарата достигаме хижата. На терасата пред нея виждаме отново трима човека, но различни. Единият е хижарят Иво, а другите двама отдъхват за кратко, преди да продължат към връх Баба. Истинска навалица!
Хижарят ни посреща радушно, сервира ни дъхав билков чай и завързваме разговор за живота, вселената и всичко останало. Междувременно ние похапваме сандвичи, а след това се заемаме с оглед на щетите по петите ни. Аз се оказвам в доста тежко състояние - прилично обелени мазоли и на двете пети, докато при половинката нещата са доста по-розови в преносния и буквалния смисъл на думата (леко зачервена кожа на петите). Закърпваме положението с предвидливо взети лепенки и отново сме готови за път.
Тръгваме на изток по пътека, излизаща от двора на хижата, която след около двеста метра ни извежда отново на черния път, който почти веднага след това на откритата поляна на Буновската мандра завива в северна посока и после с обширна дъга на североизток ни отвежда над горския пояс, на билото на планината. Право пред нас се издига ясно открояващият се връх Етрополска Баба (апропо, едва ли има нещо по-неправилно от това да използваме за върховете-баби у нас женски род, но нейсе, нали официално са така ...), а в западното му подножие - сред ниска ограда и няколко дървета - се е сгушил паметникът на загиналите в битката с природата руски войници и български доброволци в края на декември 1877 г. Поспираме са минута-две край паметника и продължаваме напред.
Паметникът на загиналите в мразовития декемврийски ден на 1877 г. в западното подножие на връх Етрополска Баба
Пътят по билото в източна посока продължава с подсичане на връх Баба от юг. Самият връх може да се изкачи фронтално от запад или след като, подсичайки го, човек се озове в югоизточното му подножие, където виещ се черен път води към най-високата му точка. На нея, обаче, е кацнала военна база, така щото върхът на практика не може да бъде покорен "изцяло". Като прибавим, че той е с два метра по-нисък от съседния му от изток Мара Гидия (първенец на Етрополския Балкан), изкачването му не ни се струва особено привлекателна идея. Решаваме да компенсираме с покоряването на Мара Гидия. Добре, но ... човек предполага, Господ разполага!
При подсичането на Баба моя милост започва да усеща нечовешка слабост и всеобща отпадналост на цялото тяло. Пътят е практически равен, изкачването е едва забележимо и при все това всяка крачка ми коства неимоверни усилия. Стискам зъби, вървя напред и се чудя каква може да е причината за това. Тежестта на празничните кюфтета от изминалите седмици е едно от възможните обяснения, но чак пък толкова ... В крайна сметка отдавам това състояние на изключително напрегнатия си предишен ден, когато дори не успях да ям както трябва, на практически безсънната нощ и ранното ставане. Хубаво, но половинката ми бе споделила всичко това с мен, а беше в къде-къде по-добра кондиция. Странна работа ...
Междувременно срещаме съединилите се на практика групи от съответно трима и двама човека, които видяхме по-рано и които вече слизаха от Баба, за да поемат обратния път към Буново. Пожелаваме си взаимно лек път, а те благородно ни завиждат, че ще останем поне още един ден в планината. И докато те буквално са летели и пак летяха по билото, ние - най-вече по вина на моя милост - едва успяваме да регистрираме задминаващите ни с шеметна скорост охлюви, костенурки и други бавнодвижещи се твари. Временно слагаме край на това мъчение в западното подножие на Мара Гидия, където след открила се не особено привлекателна гледка към открития рудник "Елаците" намираме заветно място и сядаме за по-продължителна почивка.
При подсичането на Баба моя милост започва да усеща нечовешка слабост и всеобща отпадналост на цялото тяло. Пътят е практически равен, изкачването е едва забележимо и при все това всяка крачка ми коства неимоверни усилия. Стискам зъби, вървя напред и се чудя каква може да е причината за това. Тежестта на празничните кюфтета от изминалите седмици е едно от възможните обяснения, но чак пък толкова ... В крайна сметка отдавам това състояние на изключително напрегнатия си предишен ден, когато дори не успях да ям както трябва, на практически безсънната нощ и ранното ставане. Хубаво, но половинката ми бе споделила всичко това с мен, а беше в къде-къде по-добра кондиция. Странна работа ...
Междувременно срещаме съединилите се на практика групи от съответно трима и двама човека, които видяхме по-рано и които вече слизаха от Баба, за да поемат обратния път към Буново. Пожелаваме си взаимно лек път, а те благородно ни завиждат, че ще останем поне още един ден в планината. И докато те буквално са летели и пак летяха по билото, ние - най-вече по вина на моя милост - едва успяваме да регистрираме задминаващите ни с шеметна скорост охлюви, костенурки и други бавнодвижещи се твари. Временно слагаме край на това мъчение в западното подножие на Мара Гидия, където след открила се не особено привлекателна гледка към открития рудник "Елаците" намираме заветно място и сядаме за по-продължителна почивка.
Между Етрополска Баба и Мара Гидия: откритият рудник Елаците, а зад него Свищиплаз и скритите в облаци Паскал и Косица
Изяждаме по още един сандвич, пием чай, не прощаваме и на едно-две дребни и особено калорични сладкишчета - все с надеждата, че това ще ми влее някакви сили. Както се оказва малко по-късно, тази надежда се оправдава донякъде (само допреди малко имам чувството, че няма да мога да измина дори още два метра, но впоследствие все пак достигаме крайната си цел за деня), но така или иначе ни принуждава да се откажем от планираната атака към върха по зимната маркировка. Затова продължаваме по подсичащия го от юг черен път.
С плавно издигане той ни отвежда до източното подножие на върха, на кота 1750 метра. Намираме се на по-малко от 50 метра височина под върха, а аз нямам сили дори и за това усилие! Макар все пак да не бях толкова зле, колкото под връх Баба, намирам за истинска благословия факта, че оттук насетне ни чака само слизане - отначало по-плавно, а после по-стръмно.
И така, загърбваме и Мара Гидия и продължаваме по пътя на изток. Той подсича, плавно спускайки се, издължен и назъбен скалист връх - Челопешка Баба - и излиза на седловината между него и връх Мургана. Вдясно от нас съзираме колова маркировка, спускаща се сред тревите и редките клекове в югоизточна посока и изчезваща нейде долу, в ниското, в букова гора. Това е пътеката, която отвежда от билото към хижа Мургана. В същото ни уверява и захабена табела, гънеща се под поривите на все по-усилващия се билен вятър, съпроводен от значителна - и по стар обичай несъществувала до преди няма и час - облачност.
Самата пътека личи едва-едва, поради което изпълняваме волна програма, стараейки се поне приблизително да следваме трасето на коловете. При достигането на гората коловата маркировка свършва, а такава по дърветата на първо време няма, поради което при липса на GPS ходещият би се лутал около минута-две - включително заради факта, че нападалата гъста букова шума е изличила всякакъв спомен за пътека. На няколко десетки метра навътре в гората се появява силно избледняла маркировка, а малко след това и зачестили указателни табели в двете посоки допълват сигурността в душата на ходещия, бездруго налична заради вече отчетливо личащата си пътека.
Малко по-късно съзираме хижа Мургана. Напоследък бяхме чували само хубави неща за нея, но тя надмина очакванията ни. Най-малкото от гледна точка на условията, които предлага, и отношението от хижарите към туристите. За условията каквото и да се каже, все ще е малко - хижата е напълно обновена (или най-малкото партерният и първият етаж), с чудесни стаи, бани и тоалетни. Столовата е чиста и спретната, а на разположение на туристите има напълно оборудвана кухня.
Заварваме хижаря да мие усърдно преддверието на хижата, поздравяваме се и сядаме на пейките отпред за по цигара, а и за да изчакаме измитото да изсъхне. След това събуваме обувките си на входа и ги заменяме с джапанки. Мисля, че с това печелим сърцето му завинаги.
Врял душ, горещ чай, гореща гъбена супа на Maggi, притоплени на микровълнова фурна кюфтенца и прясно домашно сирене - все храна, която си носим на гръб от вкъщи - запълват вечерта ни. Биваме удостоени и с честта да опитаме чудесната ракия на хижаря и жена му. Иначе храна в хижата не се предлага, има възможност за закупуване на безалкохолни и алкохолни напитки.
Усилията ни да останем будни дават резултат докъм осем часа. След това се стоварваме в леглото, третираме трагично обелените ми и кървави пети с дефламол и заспиваме. В стаята е толкова топло, че се налага да спим на широко отворен прозорец.
С плавно издигане той ни отвежда до източното подножие на върха, на кота 1750 метра. Намираме се на по-малко от 50 метра височина под върха, а аз нямам сили дори и за това усилие! Макар все пак да не бях толкова зле, колкото под връх Баба, намирам за истинска благословия факта, че оттук насетне ни чака само слизане - отначало по-плавно, а после по-стръмно.
И така, загърбваме и Мара Гидия и продължаваме по пътя на изток. Той подсича, плавно спускайки се, издължен и назъбен скалист връх - Челопешка Баба - и излиза на седловината между него и връх Мургана. Вдясно от нас съзираме колова маркировка, спускаща се сред тревите и редките клекове в югоизточна посока и изчезваща нейде долу, в ниското, в букова гора. Това е пътеката, която отвежда от билото към хижа Мургана. В същото ни уверява и захабена табела, гънеща се под поривите на все по-усилващия се билен вятър, съпроводен от значителна - и по стар обичай несъществувала до преди няма и час - облачност.
Самата пътека личи едва-едва, поради което изпълняваме волна програма, стараейки се поне приблизително да следваме трасето на коловете. При достигането на гората коловата маркировка свършва, а такава по дърветата на първо време няма, поради което при липса на GPS ходещият би се лутал около минута-две - включително заради факта, че нападалата гъста букова шума е изличила всякакъв спомен за пътека. На няколко десетки метра навътре в гората се появява силно избледняла маркировка, а малко след това и зачестили указателни табели в двете посоки допълват сигурността в душата на ходещия, бездруго налична заради вече отчетливо личащата си пътека.
Малко по-късно съзираме хижа Мургана. Напоследък бяхме чували само хубави неща за нея, но тя надмина очакванията ни. Най-малкото от гледна точка на условията, които предлага, и отношението от хижарите към туристите. За условията каквото и да се каже, все ще е малко - хижата е напълно обновена (или най-малкото партерният и първият етаж), с чудесни стаи, бани и тоалетни. Столовата е чиста и спретната, а на разположение на туристите има напълно оборудвана кухня.
Заварваме хижаря да мие усърдно преддверието на хижата, поздравяваме се и сядаме на пейките отпред за по цигара, а и за да изчакаме измитото да изсъхне. След това събуваме обувките си на входа и ги заменяме с джапанки. Мисля, че с това печелим сърцето му завинаги.
Врял душ, горещ чай, гореща гъбена супа на Maggi, притоплени на микровълнова фурна кюфтенца и прясно домашно сирене - все храна, която си носим на гръб от вкъщи - запълват вечерта ни. Биваме удостоени и с честта да опитаме чудесната ракия на хижаря и жена му. Иначе храна в хижата не се предлага, има възможност за закупуване на безалкохолни и алкохолни напитки.
Усилията ни да останем будни дават резултат докъм осем часа. След това се стоварваме в леглото, третираме трагично обелените ми и кървави пети с дефламол и заспиваме. В стаята е толкова топло, че се налага да спим на широко отворен прозорец.
| bunovo-murgana-svishtiplaz-zlatica.gdb |
| bunovo-murgana-svishtiplaz-zlatica.gpx |
| bunovo-murgana-svishtiplaz-zlatica.kmz |
HTML Comment Box is loading comments...
