Хижа Мургана - връх Свищиплаз - хижа Свищиплаз - град Златица
Описаният по-долу маршрут е ден втори от двудневно ходене, състояло се на 12 и 13 януари 2014 година. Казно другояче, насред метеорологичната зима. Но зимата на лето господне 2013/2014 г. по някаква причина забрави да се появи или най-малкото се забави ужасно много. По тази причина из планината - в това число нейните най-високи части - в обходения от нас участък нямаше практически никакъв сняг с изключение на отделни нестопили се преспи от кратките снеговалежи в края на ноември. Слънцето грееше, в горите птичките пееха, тук-таме имаше парцалчета сняг - обстановка като в края на април, а не в средата на януари.
Ето защо бяхме в състояние да вървим по летните пътеки без никакви рискове за здравето и живота си. Просто защото - по стечение на обстоятелствата - това бе лятно ходене насред зима. Нека читателите не остават с впечатление, че могат да използват описаното тук при планиране на класически зимен преход. Както се казва: "Деца, не правете това през зимата!".
Ето защо бяхме в състояние да вървим по летните пътеки без никакви рискове за здравето и живота си. Просто защото - по стечение на обстоятелствата - това бе лятно ходене насред зима. Нека читателите не остават с впечатление, че могат да използват описаното тук при планиране на класически зимен преход. Както се казва: "Деца, не правете това през зимата!".
КРАТКО РЕЗЮМЕ НА МАРШРУТА
Тръгване от хижа Мургана: 07.45 часа
Пристигане на прохода Кашана: 09.10 часа
Пристигане на връх Свищиплаз: 12.30 часа
Пристигане на хижа Свищиплаз: 15.50 часа
Пристигане на гара Златица: 18:40 часа
Общо времетраене: 10 часа и 55 минути
Чисто ходене: 8 часа и 15 минути
Почивки: 2 часа и 40 минути
NB! Един час и двадесет минути бе излишно погубен непосредствено преди хижа Свищиплаз (вж. подробно по-долу), така че той спокойно може да се приспадне от общото времетраене. Така чистото ходене би останало около 7 часа, а общото времетраене малко над девет часа.
ОПИСАНИЕ НА МАРШРУТА
Ставаме рано-зарана и без особена яснота какво точно ще правим днес. Първоначалният ни замисъл е да продължим по билото към връх Свищиплаз и след това да слезем в Златица. Тъй като е налице и опция да си откраднем и трети свободен ден, принципно сме се подготвили и за ходене от Мургана до хижа Момина поляна, а на следващия ден да се прибираме било през Дивчовото, било чрез повторно прехвърляне на билото през Антон. Проблемът в случая е основно състоянието на моите пети, които - както стана ясно - са в трагично състояние. По тази причина половинката ми настояваше да се прибираме моментално, дори ако трябва да се спуснем от Мургана директно в Челопеч. В крайна сметка решихме да отидем до Кашана, пък там - каквото сабя покаже. Половинката ми ме подготвя за предстоящия ден така, сякаш ще излитам в космоса - бинтове и ленти лейкопласт, дадени ни от хижарите, закрепват мека лапа, напоена с дефламол, така здраво, че имам чувството, че никога повече няма да я махна от себе си.
В шест и половина се настаняваме в столовата, за да закусим. Хижарката ни черпи с кафе, което аз потребявам на терасата с цигара в ръка, наслаждавайки се на заревото над връх Богдан. На развиделяване около седем и половина окончателно стягаме раниците, обуваме внимателно обувките и се отправяме на път ... но не и преди да натъпчем в раницата замразен домашен суджук за скара, подарен ни на изпроводяк от хижаря.
От Мургана към Кашана водят два пътя - единият се изкачва на билото и после слиза към Кашана, а другият е водоравен и подсичащ билото. Избираме водоравния и - леко накуцвайки - вървим към Кашана. Приблизително по средата на пътя съзираме очаквани пейки и чешмичка край тях - на тръгване хижарят ни препоръчва да налеем вода именно оттук, а не от чешмите на хижата. Малко след това пътят извива право на север и достига най-високата точка на прохода между Златица и Етрополе. Там съзираме и жълта постройка - хижа Кашана. Макар да се чува кучешки лай, няма никакви признаци в хижата да има някого. Впрочем хижарят на хижа Чавдар, а и този на Мургана бяха достатъчно категорични, че Кашана не функционира като хижа от поне няколко месеца. Тъжна история ...
Времето е перфектно - тихо и топло, а по небето не се забелязва никакво облаче в радиус от десетки и стотици километри. Малко преди да се достигне прохода се разкрива невероятна гледка към билото на планината в източна посока, поради което и жестокостта на половинката ми се сломява - никакво връщане надолу в този момент! Дори - къде на шега, къде на истина, от устата й излиза името "Момина поляна". Ти да видиш!
Тръгване от хижа Мургана: 07.45 часа
Пристигане на прохода Кашана: 09.10 часа
Пристигане на връх Свищиплаз: 12.30 часа
Пристигане на хижа Свищиплаз: 15.50 часа
Пристигане на гара Златица: 18:40 часа
Общо времетраене: 10 часа и 55 минути
Чисто ходене: 8 часа и 15 минути
Почивки: 2 часа и 40 минути
NB! Един час и двадесет минути бе излишно погубен непосредствено преди хижа Свищиплаз (вж. подробно по-долу), така че той спокойно може да се приспадне от общото времетраене. Така чистото ходене би останало около 7 часа, а общото времетраене малко над девет часа.
ОПИСАНИЕ НА МАРШРУТА
Ставаме рано-зарана и без особена яснота какво точно ще правим днес. Първоначалният ни замисъл е да продължим по билото към връх Свищиплаз и след това да слезем в Златица. Тъй като е налице и опция да си откраднем и трети свободен ден, принципно сме се подготвили и за ходене от Мургана до хижа Момина поляна, а на следващия ден да се прибираме било през Дивчовото, било чрез повторно прехвърляне на билото през Антон. Проблемът в случая е основно състоянието на моите пети, които - както стана ясно - са в трагично състояние. По тази причина половинката ми настояваше да се прибираме моментално, дори ако трябва да се спуснем от Мургана директно в Челопеч. В крайна сметка решихме да отидем до Кашана, пък там - каквото сабя покаже. Половинката ми ме подготвя за предстоящия ден така, сякаш ще излитам в космоса - бинтове и ленти лейкопласт, дадени ни от хижарите, закрепват мека лапа, напоена с дефламол, така здраво, че имам чувството, че никога повече няма да я махна от себе си.
В шест и половина се настаняваме в столовата, за да закусим. Хижарката ни черпи с кафе, което аз потребявам на терасата с цигара в ръка, наслаждавайки се на заревото над връх Богдан. На развиделяване около седем и половина окончателно стягаме раниците, обуваме внимателно обувките и се отправяме на път ... но не и преди да натъпчем в раницата замразен домашен суджук за скара, подарен ни на изпроводяк от хижаря.
От Мургана към Кашана водят два пътя - единият се изкачва на билото и после слиза към Кашана, а другият е водоравен и подсичащ билото. Избираме водоравния и - леко накуцвайки - вървим към Кашана. Приблизително по средата на пътя съзираме очаквани пейки и чешмичка край тях - на тръгване хижарят ни препоръчва да налеем вода именно оттук, а не от чешмите на хижата. Малко след това пътят извива право на север и достига най-високата точка на прохода между Златица и Етрополе. Там съзираме и жълта постройка - хижа Кашана. Макар да се чува кучешки лай, няма никакви признаци в хижата да има някого. Впрочем хижарят на хижа Чавдар, а и този на Мургана бяха достатъчно категорични, че Кашана не функционира като хижа от поне няколко месеца. Тъжна история ...
Времето е перфектно - тихо и топло, а по небето не се забелязва никакво облаче в радиус от десетки и стотици километри. Малко преди да се достигне прохода се разкрива невероятна гледка към билото на планината в източна посока, поради което и жестокостта на половинката ми се сломява - никакво връщане надолу в този момент! Дори - къде на шега, къде на истина, от устата й излиза името "Момина поляна". Ти да видиш!
Между Мургана и Кашана: поглед на изток към старопланинското било
На пътя срещу хижата има чешма - прочута някога, сега в плачевно състояние - край която поспираме за кратка почивка. От нея в североизточна посока започва пътеката за връх Свищиплаз. Поемаме по нея, изкачвайки се на североизток първо през букова гора, а после по тревистия югоизточен склон на връх Капалу. Постепенно наклонът намалява и пътеката започва да подсича следващия връх - Курдуна - от юг. Право пред нас е възвисил снага Свищиплаз, който от тук изглежда особено внушителен.
Точно в подножието на Курдуна чуваме зад нас гласове. Обръщаме се и съзираме група от трима човека с раници, които с бясна скорост ни настигат. Дали те са много бързи, а ние много бавни, един Господ знае. Оказват се от Тетевен, качили ги с кола на Кашана и оттам тръгнали към хижа Момина поляна. Снимаме ги веднъж на фона на Свищиплаз и веднъж на фона на Рила, пожелаваме си лек път и те изчезват, все едно ги е нямало.
Ние също продължаваме, но само за да се озовем в "дежа вю"-ситуация. Кризата ми под Етрополска Баба се повтаря едно към едно. Отново не мога да ходя, като вината за това изобщо не е в петите ми. Те ме болят, но не и до степен, която да ми пречи да ходя. Не, отново съм в състояние на цялостна отпадналост на организма. Пак сядаме, пак разпъваме софрата, пак се лее чай, гарниран с малко коняк, пак се хапват бонбонки, припичаме се на слънцето и събирам сили. Тъй като се придвижваме бавно - дотук заради болките в петите и при двамата, а сега и заради моя милост, часът е вече след единадесет. Ясно е, че вариант "Момина поляна" не е актуален. Може би всеки друг би успял да стигне по светло дотам, но не и ние в тази ситуация. Някъде към единадесет и половина събирам всичките си сили и тръгваме отново напред. Съвсем плавно изкачвайки се, пътеката ни отвежда за двадесетина минути на седловината между Курдуна и Свищиплаз.
Последният е надвиснал над нас така страховито (или поне така ми се струва в тази ситуация), че изпитвам сериозни съмнения, че ще мога да го изкача. От друга страна, тъй като вчера по моя вина не изкачихме нито един връх, съм обзет от страховити угризения на съвестта. Поглеждам GPS-а: трябва да изминем шест кола по зимната пътека, която полу-подсича върха по северния му склон ("полу-", защото не е равна, а се изкачва и слиза, макар и да не минава през самия връх). Поглеждам към коловете и отброявам шест от тях. На шестия ще сме на половината височина между седловината и върха ... Добре, да стигнем дотам пък ще му мислим. Тръгваме. Бавно, кол по кол (първи, втори, трети ...) вървим напред.
Явно по-продължителната почивка преди малко си е казала думата, защото това изкачване ми коства далеч по-малко, отколкото предполагам. Това ми дава кураж и на шестия кол отсичам - "Качваме върха, срамота е!". Половинката ми само това чака. Бавно и славно пъплим по тревистия северен склон, за да достигнем в крайна сметка най-високата точка на нашето сегашно пътешествие.
Точно в подножието на Курдуна чуваме зад нас гласове. Обръщаме се и съзираме група от трима човека с раници, които с бясна скорост ни настигат. Дали те са много бързи, а ние много бавни, един Господ знае. Оказват се от Тетевен, качили ги с кола на Кашана и оттам тръгнали към хижа Момина поляна. Снимаме ги веднъж на фона на Свищиплаз и веднъж на фона на Рила, пожелаваме си лек път и те изчезват, все едно ги е нямало.
Ние също продължаваме, но само за да се озовем в "дежа вю"-ситуация. Кризата ми под Етрополска Баба се повтаря едно към едно. Отново не мога да ходя, като вината за това изобщо не е в петите ми. Те ме болят, но не и до степен, която да ми пречи да ходя. Не, отново съм в състояние на цялостна отпадналост на организма. Пак сядаме, пак разпъваме софрата, пак се лее чай, гарниран с малко коняк, пак се хапват бонбонки, припичаме се на слънцето и събирам сили. Тъй като се придвижваме бавно - дотук заради болките в петите и при двамата, а сега и заради моя милост, часът е вече след единадесет. Ясно е, че вариант "Момина поляна" не е актуален. Може би всеки друг би успял да стигне по светло дотам, но не и ние в тази ситуация. Някъде към единадесет и половина събирам всичките си сили и тръгваме отново напред. Съвсем плавно изкачвайки се, пътеката ни отвежда за двадесетина минути на седловината между Курдуна и Свищиплаз.
Последният е надвиснал над нас така страховито (или поне така ми се струва в тази ситуация), че изпитвам сериозни съмнения, че ще мога да го изкача. От друга страна, тъй като вчера по моя вина не изкачихме нито един връх, съм обзет от страховити угризения на съвестта. Поглеждам GPS-а: трябва да изминем шест кола по зимната пътека, която полу-подсича върха по северния му склон ("полу-", защото не е равна, а се изкачва и слиза, макар и да не минава през самия връх). Поглеждам към коловете и отброявам шест от тях. На шестия ще сме на половината височина между седловината и върха ... Добре, да стигнем дотам пък ще му мислим. Тръгваме. Бавно, кол по кол (първи, втори, трети ...) вървим напред.
Явно по-продължителната почивка преди малко си е казала думата, защото това изкачване ми коства далеч по-малко, отколкото предполагам. Това ми дава кураж и на шестия кол отсичам - "Качваме върха, срамота е!". Половинката ми само това чака. Бавно и славно пъплим по тревистия северен склон, за да достигнем в крайна сметка най-високата точка на нашето сегашно пътешествие.
По заскрежения северен склон на Свищиплаз
На върха
Най-хубавото в цялата работа е, че не просто сме покорили някаква точка с определена надморска височина "в името на спорта" и под мотото "ю кен ду ит". Природните условия днес са такива, че ни позволяват във висша степен да се насладим на онова, което се вижда от този обгледен връх. А то беше: цялото старопланинско било от Миджур до Паскал и Картала (именно тези двухилядници скриват зад себе си Ботев, а в дясно от тях наднича Кочмара); цяла Ихтиманска и Същинска средна гора; северните родопски върхове от Юндола до към Хасково; цялата Рила, Витоша и белеещият се в далечината между тях Руен на Осогово, както и огромна част от краищенските върхове.
Безкрайното море от върхове и долини на Западна Стара планина
В далечината ясно различим е острият Ком, а вдясно от него е заснеженият Миджур
Старопланинското било между Свищиплаз и Мургаш. На заден план са Витоша и част от Рила.
Старопланинското било между Свищиплаз и Картала
Странно или не, на самия връх (но не и на петдесетина метра по-надолу) духа убийствен - силен и леден - северен вятър. Той не ни позволява да се задържим твърде дълго, но и ние не възнамеряваме това. Правим няколко снимки и тръгваме обратно към полуподсичащата върха пътека. Тя ни отвежда до седловината между него и съседния му (от североизток) безименен връх. Коловата маркировка се отправя към билото му. Ние, обаче, виждаме неотбелязана на картите, но все пак добре различима подсичаща го от юг лятна пътека и достигаме по нея до седловината в западното подножие на връх Голяма Занога. Там табела, сочеща надясно, ни указва така или иначе отлично видимия (още от връх Свищиплаз) широк черен път - летен вариант за достигане на едноименната хижа.
Слизайки постепенно, пътят навлиза в букова гора, след което излиза на обгледна поляна, от която се вижда хижата. Ако продължим напред (на изток), ще достигнем до нея. На картата, обаче, е посочен и коларски път, който тръгва в югозападна посока от въпросната поляна и спестява няколко километра. Изчисляваме, че ако тръгнем по него, ще са необходими около два часа за достигане на Златица. Тъй като вече е около 14:00 часа, това означава, че ще слезем по светло. Просто прекрасно!
Успокоени от този факт, се излягаме на чудесната поляна и се наслаждаваме на буквално пролетното слънце и на песента на птиците. След петнадесетина минути тръгваме надолу, изпълнени с оптимизъм. Пътят е чудесен, широк и плавно слиза надолу по склоновете на Курудере. След не много време, обаче, се стига до място, където се пресича реката и установявам, че оттам насетне ни чака значително (от гледна точка на сегашното ми състояние) изкачване, преди отново да започнем да слизаме. И тъй като - за зла участ - точно на това място личи и друг, хубав път - неотбелязан на нито една карта - , който тръгва по самото речно корито, аз допускам - както ще се окаже след малко - една от най-големите грешки в цялата си планинарска практика: игнорирам цялата налична картна информация, съхранена в паметта на GPS-а, и решавам на своя глава да тръгнем покрай реката само и само, за да вървим надолу, а не нагоре!
Тръгваме по крайречния път, който се държи около магистрала в продължение на около 200-300 метра, след което става все по-тесен и по-тесен, за да изчезне съвсем при теснини, където не можеш да продължиш напред. Освен всичко останало движението се затруднява от разсипи на стари рудни галерии и от многогодишна букова растителност, на места дълбока до болка и криеща под себе си много неизвестности.
Осъзнавайки, че нещата не са такива, каквито трябва да бъдат, аз решавам, че трябва да спрем този експеримент дотук. Чудесно решение, заслужаващо адмирации! Но само ако бях решил просто да се върнем обратно ... Но не! Обладан от фикс-идеята да се движа само надолу или най-малкото водоравно, и продължавайки да игнорирам картната информация, тръгвам по хоризонтала в търсене на място, където отново да продължим спускането си покрай реката. Излишно е да отбелязвам, че вече няма никакви пътища и ние просто се движим из гората, държейки що-годе една и съща надморска височина. Малко по-късно осъзнвам, че тази моя глупост може да ни коства много и решавам да престана да действам по усет. Консултация с GPS-а ми показва, че летният път за хижата, който изоставихме, е на само 300 метра от нас ... и на 150 метра по-високо ... Това направо ме смазва, но все пак здравият разум надделява и преценявам, че е по-добре да заплатя по-малката цена: вместо да се въртим като сомнамбули в гонене на Михаля, да се изкачим нагоре към пътя. Ето как глупостта и високомерието ми биват наказани. Аз, който само няколко часа по-рано изчислявах дали ще мога да преодолея петдесетте метра денивелация от "шести кол" до Свищиплаз, сега съм принуден да изкатеря три пъти по-голяма височина под натиска на напредващото време, нечовешки болки и чувството за вина и провал.
И настъпва един от тези моменти, в които се сещаш защо си избрал човека до себе си за свой спътник в живота. Половинката ми, която - макар и ясно осъзнаваща в последния над половин час, редом с мен, че се забатачваме - не казва и една дума за упрек, а просто ме следва мълчаливо, сега се нагърбва да ни вади от батака. Пита накъде е пътят, посочвам й, тръгва спокойно нагоре, при все, че нейните болки в краката са не по-слаби от моите. Известно време върви малко пред мен, окуражавайки ме непрестанно, защото аз отново съм в състояние на трудно преместване на краката. В интерес на истината притокът на адреналин е такъв, че всички останали болки изчезнаха яко дим, но тази пуста и необяснима слабост едва ми позволява да се придвижвам от дърво до дърво. След като в крайна сметка наближаваме пътя (поне съгласно картата) на само няколко десетки линейни метра, тя буквално отпрашва нагоре, за да го достигне физически, да застане на него и да ми вдъхне кураж, че пътят е наистина там, че е истински, а не просто някаква линия на някаква карта. И застанала отгоре, започва да брои - хайде, още десет дървета, още девет дървета ...
Безценна морална помощ! Едва по-късно, когато вече всичко е наред и се кандилкаме с влака към София, тя намира точните думи, с които да ми покаже какво мисли за случилото се: "Ако ние", казва тя, "сме кашкавал туристи, то ти по-скоро си моцарела-турист, а аз пармезан-турист". Какво да отговориш на това?
Като стигам на пътя, буквално съм на косъм да рухна от изтощение. Сядам на крайпътна буца и имам чувството, че няма да мога да стана отново. Но старото правило в планината, че когато си най-уморен, имаш сили за още толкова, за пореден път се оказва вярно. Отделно от това (отново) сме на нормален път, който ни вдъхна кураж, че каквото ще да става, ще стигнем в Златица до края на деня. Няма да хванем влака в пет часа, няма да слезем по светло, но все пак ще се приберем още днес. Наближава три и половина, изгубили сме повече от час, в който сме се придвижили с половин километър в посока хижата ...
Ставам и тръгваме. След малко се озоваваме пред хижа Свищиплаз. Тя няма вид на работеща. Има признаци за минал (или текущ?) ремонт, но няма жива душа. Няма дим от комина, няма куче, което да те излае, нищо ... Знаем, че принципно работи, но дали не е само през уикендите? Така или иначе в случая няма значение. Продължаваме право към Златица.
Вървим по "царския" път от хижата към града, който първоначално се насочва на изток, а след това с широка дъга - обикаляйки цялата водосборна зона на Курудере - завива на юг и югозапад, за да влезе в долината на реката.
В северозападното подножие на връх Калето, в местността Равнака, пътят се среща с пряката пътека, идваща от Златица по Курудере. Пътят напуска долината на реката, за да обиколи буквално целия връх и с множество серпентини да се спусне към неговото подножие, в което се разполага градът. Ние на свой ред решаваме да напуснем пътя и да вървим по пътеката. Постепенно притъмнява, слънцето бавно изчезва зад западния склон на реката, гората става все по-гъста и светлината изчезва. За щастие винаги носим челници и ги окичваме на главите си. Бавно и славно, гледайки внимателно в краката си, следим добре видимата (и добре маркирана) пътека, слизаща все по-надолу и все по-надолу към реката. Малко преди последната да се разлее на спокойствие в широтата на Златишкото поле, пътеката я достига и ние се озоваваме на широк черен път, който ни отвежда до параклис, разположен точно там, където планината среща полето. Бетонни стълби ни отвеждат надолу до най-горната градска улица, а след това - учудващо и за двама ни - съумяваме буквално да препускаме из града, следвайки указания от GPS-а маршрут към гарата. Преодоляваме два километра за двадесетина минути и се озоваваме на гарата петнадесет минути преди влака в седем часа. Чувстваме се благословени - не само сме слезли (в крайна сметка) безпроблемно, но и няма да има нужда да чакаме още два часа за последния за деня влак към София.
Возилото ни идва точно навреме и бавно и полека ни отвежда към дома. Близо двата часа седене в купето ни превръщат в ръждясали киборзи, които едва слизат от влака и имат нужда от асансьора, за да слязат от перона в гаровия подлез. Тътрузене до ескалаторите, тътрузене до "часовника", трудно настаняване в такси ... и след малко сме у дома, където ни чака горещ душ, храна и легло. Какво повече му трябва на човека?
Слизайки постепенно, пътят навлиза в букова гора, след което излиза на обгледна поляна, от която се вижда хижата. Ако продължим напред (на изток), ще достигнем до нея. На картата, обаче, е посочен и коларски път, който тръгва в югозападна посока от въпросната поляна и спестява няколко километра. Изчисляваме, че ако тръгнем по него, ще са необходими около два часа за достигане на Златица. Тъй като вече е около 14:00 часа, това означава, че ще слезем по светло. Просто прекрасно!
Успокоени от този факт, се излягаме на чудесната поляна и се наслаждаваме на буквално пролетното слънце и на песента на птиците. След петнадесетина минути тръгваме надолу, изпълнени с оптимизъм. Пътят е чудесен, широк и плавно слиза надолу по склоновете на Курудере. След не много време, обаче, се стига до място, където се пресича реката и установявам, че оттам насетне ни чака значително (от гледна точка на сегашното ми състояние) изкачване, преди отново да започнем да слизаме. И тъй като - за зла участ - точно на това място личи и друг, хубав път - неотбелязан на нито една карта - , който тръгва по самото речно корито, аз допускам - както ще се окаже след малко - една от най-големите грешки в цялата си планинарска практика: игнорирам цялата налична картна информация, съхранена в паметта на GPS-а, и решавам на своя глава да тръгнем покрай реката само и само, за да вървим надолу, а не нагоре!
Тръгваме по крайречния път, който се държи около магистрала в продължение на около 200-300 метра, след което става все по-тесен и по-тесен, за да изчезне съвсем при теснини, където не можеш да продължиш напред. Освен всичко останало движението се затруднява от разсипи на стари рудни галерии и от многогодишна букова растителност, на места дълбока до болка и криеща под себе си много неизвестности.
Осъзнавайки, че нещата не са такива, каквито трябва да бъдат, аз решавам, че трябва да спрем този експеримент дотук. Чудесно решение, заслужаващо адмирации! Но само ако бях решил просто да се върнем обратно ... Но не! Обладан от фикс-идеята да се движа само надолу или най-малкото водоравно, и продължавайки да игнорирам картната информация, тръгвам по хоризонтала в търсене на място, където отново да продължим спускането си покрай реката. Излишно е да отбелязвам, че вече няма никакви пътища и ние просто се движим из гората, държейки що-годе една и съща надморска височина. Малко по-късно осъзнвам, че тази моя глупост може да ни коства много и решавам да престана да действам по усет. Консултация с GPS-а ми показва, че летният път за хижата, който изоставихме, е на само 300 метра от нас ... и на 150 метра по-високо ... Това направо ме смазва, но все пак здравият разум надделява и преценявам, че е по-добре да заплатя по-малката цена: вместо да се въртим като сомнамбули в гонене на Михаля, да се изкачим нагоре към пътя. Ето как глупостта и високомерието ми биват наказани. Аз, който само няколко часа по-рано изчислявах дали ще мога да преодолея петдесетте метра денивелация от "шести кол" до Свищиплаз, сега съм принуден да изкатеря три пъти по-голяма височина под натиска на напредващото време, нечовешки болки и чувството за вина и провал.
И настъпва един от тези моменти, в които се сещаш защо си избрал човека до себе си за свой спътник в живота. Половинката ми, която - макар и ясно осъзнаваща в последния над половин час, редом с мен, че се забатачваме - не казва и една дума за упрек, а просто ме следва мълчаливо, сега се нагърбва да ни вади от батака. Пита накъде е пътят, посочвам й, тръгва спокойно нагоре, при все, че нейните болки в краката са не по-слаби от моите. Известно време върви малко пред мен, окуражавайки ме непрестанно, защото аз отново съм в състояние на трудно преместване на краката. В интерес на истината притокът на адреналин е такъв, че всички останали болки изчезнаха яко дим, но тази пуста и необяснима слабост едва ми позволява да се придвижвам от дърво до дърво. След като в крайна сметка наближаваме пътя (поне съгласно картата) на само няколко десетки линейни метра, тя буквално отпрашва нагоре, за да го достигне физически, да застане на него и да ми вдъхне кураж, че пътят е наистина там, че е истински, а не просто някаква линия на някаква карта. И застанала отгоре, започва да брои - хайде, още десет дървета, още девет дървета ...
Безценна морална помощ! Едва по-късно, когато вече всичко е наред и се кандилкаме с влака към София, тя намира точните думи, с които да ми покаже какво мисли за случилото се: "Ако ние", казва тя, "сме кашкавал туристи, то ти по-скоро си моцарела-турист, а аз пармезан-турист". Какво да отговориш на това?
Като стигам на пътя, буквално съм на косъм да рухна от изтощение. Сядам на крайпътна буца и имам чувството, че няма да мога да стана отново. Но старото правило в планината, че когато си най-уморен, имаш сили за още толкова, за пореден път се оказва вярно. Отделно от това (отново) сме на нормален път, който ни вдъхна кураж, че каквото ще да става, ще стигнем в Златица до края на деня. Няма да хванем влака в пет часа, няма да слезем по светло, но все пак ще се приберем още днес. Наближава три и половина, изгубили сме повече от час, в който сме се придвижили с половин километър в посока хижата ...
Ставам и тръгваме. След малко се озоваваме пред хижа Свищиплаз. Тя няма вид на работеща. Има признаци за минал (или текущ?) ремонт, но няма жива душа. Няма дим от комина, няма куче, което да те излае, нищо ... Знаем, че принципно работи, но дали не е само през уикендите? Така или иначе в случая няма значение. Продължаваме право към Златица.
Вървим по "царския" път от хижата към града, който първоначално се насочва на изток, а след това с широка дъга - обикаляйки цялата водосборна зона на Курудере - завива на юг и югозапад, за да влезе в долината на реката.
В северозападното подножие на връх Калето, в местността Равнака, пътят се среща с пряката пътека, идваща от Златица по Курудере. Пътят напуска долината на реката, за да обиколи буквално целия връх и с множество серпентини да се спусне към неговото подножие, в което се разполага градът. Ние на свой ред решаваме да напуснем пътя и да вървим по пътеката. Постепенно притъмнява, слънцето бавно изчезва зад западния склон на реката, гората става все по-гъста и светлината изчезва. За щастие винаги носим челници и ги окичваме на главите си. Бавно и славно, гледайки внимателно в краката си, следим добре видимата (и добре маркирана) пътека, слизаща все по-надолу и все по-надолу към реката. Малко преди последната да се разлее на спокойствие в широтата на Златишкото поле, пътеката я достига и ние се озоваваме на широк черен път, който ни отвежда до параклис, разположен точно там, където планината среща полето. Бетонни стълби ни отвеждат надолу до най-горната градска улица, а след това - учудващо и за двама ни - съумяваме буквално да препускаме из града, следвайки указания от GPS-а маршрут към гарата. Преодоляваме два километра за двадесетина минути и се озоваваме на гарата петнадесет минути преди влака в седем часа. Чувстваме се благословени - не само сме слезли (в крайна сметка) безпроблемно, но и няма да има нужда да чакаме още два часа за последния за деня влак към София.
Возилото ни идва точно навреме и бавно и полека ни отвежда към дома. Близо двата часа седене в купето ни превръщат в ръждясали киборзи, които едва слизат от влака и имат нужда от асансьора, за да слязат от перона в гаровия подлез. Тътрузене до ескалаторите, тътрузене до "часовника", трудно настаняване в такси ... и след малко сме у дома, където ни чака горещ душ, храна и легло. Какво повече му трябва на човека?
Послепис - поучение
У дома ме втриса. Лицето ми гори. Досущ като предната вечер на Мургана. Само че този път не отдавам това на слънце и вятър, както вчера, и не мисля, че ме тресе, защото ми е станало хладно след банята, а вземам термометъра. Той показва 38,1 градуса ... Необяснимата отпадналост, съпътствала ме цели два дни, изведнъж получава обяснение.
Споделям за това не за да се оправдавам или да героизирам делото си, а тъкмо обратното - като предупреждение към четящите това, които не са особено опитни в планината. Там всеки детайл е от значение и подценяването на дори дребни наглед неща може да има тежки последици. При този поход лично аз допуснах три груби грешки - прецених, че ходенето е достатъчно малко, за да се справим дори и с неизбежните при разтъпкване на нови обувки рани, не оцених достатъчно добре здравословното си състояние (при все, че в дните преди ходенето да имаше някои слаби индикации в тази насока) и - last but not least - пренебрегнах всички данни за пътя, с които разполагах и реших да се правя на експлорър независимо от състоянието, в което се намирам и независимо от показанията на часовника.
По този начин аз застраших не само собственото си здраве ("живот" е твърде пресилено в случая), но и здравето на човека до себе си. Защото убеден съм, че ако не се бяхме върнали на пътя, а бяхме останали в долината на реката, щеше да се наложи да прекараме нощта там. А колкото и да е благоприятен този януари, изобщо не бяхме подготвени за прекарване на зимна нощ на открито.
Така че ми остава да кажа само едно голямо "Слава Богу" и да запазя чудесните спомени от това иначе прекрасно ходене.
Споделям за това не за да се оправдавам или да героизирам делото си, а тъкмо обратното - като предупреждение към четящите това, които не са особено опитни в планината. Там всеки детайл е от значение и подценяването на дори дребни наглед неща може да има тежки последици. При този поход лично аз допуснах три груби грешки - прецених, че ходенето е достатъчно малко, за да се справим дори и с неизбежните при разтъпкване на нови обувки рани, не оцених достатъчно добре здравословното си състояние (при все, че в дните преди ходенето да имаше някои слаби индикации в тази насока) и - last but not least - пренебрегнах всички данни за пътя, с които разполагах и реших да се правя на експлорър независимо от състоянието, в което се намирам и независимо от показанията на часовника.
По този начин аз застраших не само собственото си здраве ("живот" е твърде пресилено в случая), но и здравето на човека до себе си. Защото убеден съм, че ако не се бяхме върнали на пътя, а бяхме останали в долината на реката, щеше да се наложи да прекараме нощта там. А колкото и да е благоприятен този януари, изобщо не бяхме подготвени за прекарване на зимна нощ на открито.
Така че ми остава да кажа само едно голямо "Слава Богу" и да запазя чудесните спомени от това иначе прекрасно ходене.
| bunovo-murgana-svishtiplaz-zlatica.gdb |
| bunovo-murgana-svishtiplaz-zlatica.gpx |
| bunovo-murgana-svishtiplaz-zlatica.kmz |
Widget is loading comments...
