Село Желява - връх Мургаш - село Врачеш
КРАТКО РЕЗЮМЕ НА МАРШРУТА
Тръгване от Желява: 05:55 часа
Пристигане на връх Становски рът: 08:00 часа
Пристигане на Широки преслап: 08:20 часа
Почивка 20 минути
Тръгване от Широки преслап: 08:40 часа
Пристигане на „чешмата на металурзите”: 09:40 часа
Почивка 20 минути
Тръгване от „чешмата на металурзите”: 10:00 часа
Пристигане на Турски преслап (т. е. до хижа Мургаш): 10:15 часа
Пристигане на връх Мургаш: 11:20 часа
Почивка 40 минути
Тръгване от връх Мургаш: 12:00 часа
Пристигане на Белия камък: 13:05 часа
Пристигане на чешмата в долината на р. Чешковица: 14:30 часа
Почивка 15 минути
Тръгване от чешмата в долината на р. Чешковица: 14:45 часа
Пристигане на разклона за Врачешкия манастир: 15:15 часа
Пристигане в махала „Радовец” на село Врачеш: 15:55 часа
Общо времетраене: 10 часа
Чисто ходене: 8 часа
Почивки: 2 часа (95 минути за „големи” почивки и общо 25 минути многобройни по-кратки спирания за пиене на вода, снимки и т. н.)
NB! Някои обобщителни съвети:
От гледна точка на ориентацията маршрутът е лесен – където няма маркировка, има ясни черни пътища, които няма как да се сбъркат.
От гледна точка на ходенето е труден и не е за хептен начинаещи туристи. Честно казано, трудно ми е да си представя това ни ходене при 35 градусова лятна жега; от друга страна климатът около Мургаш е толкова променлив, че няма никаква гаранция за хубаво време около върха, макар в подножията му то да е такова. Уцелването на хубаво време за изкачване е в голяма степен Божа работа.
Макар ние да не страдахме от липса на вода по пътя – възползвахме се от две чешми, всяка от тях по средата на двете половини на похода – не бихме препоръчали да се тръгва към Мургаш без достатъчно запаси от вода, т. е. добре е да се носи вода така, сякаш няма да се намери никаква. Едната чешма, по пътя към върха, течеше едва-едва и може и да не тече изобщо извън пролетта. Принципно има вода с добър дебит на хижа „Мургаш”, но според метеоролозите на върха цялата минала есен тамошната чешма е била суха.
Предвид променливото време и често духащия силен вятър някоя по-топла дрешка и/или ветровка никога не е излишна.
ОПИСАНИЕ НА МАРШРУТА
Необичайно горещото време през пролетта на лето Господне 2013 в съчетание с планирания тежък и продължителен преход ни принуждава към екстремни мерки. Те са обусловени и от това, че последният автобус от село Врачеш, крайната точка на днешния ни маршрут, към Ботевград е в 18:10 часа, т. е. живи или мъртви трябва да сме стигнали там до този час.
Пресмятаме, че днешният ни поход би траял поне десет часа (накрая се оказва, че сме просто перфектни в смятането!). Следователно трябва да сме тръгнали от Желява не по-късно от 08:00 часа. Все пак решаваме да си дадем достатъчно времеви аванс – планина е, нищо не се знае! Затова ставаме по никое време, пием кафе, приготвяме си чай, натъпкваме раниците с доволно количество вода и малко храна и дрехи, и в 04:50 часа оставяме колата си на автостанция Изток на кръстовището на Ботевградско шосе и ул. Летоструй (последна спирка на трамвай №22), от която тръгва автобус №118 към с. Желява. В 05:00 часа се натоварваме на първия автобус за деня, който след кротко кандилкане през Челопечене, Ботунец, Горни Богров и Яна ни оставя в долния край на Желява, веднага след табелата на входа на селото, където е и единствената автобусна спирка тук. Часът е малко преди 06:00.
Има два варианта за изкачване от Желява към Мургаш, като единият е с два подварианта. И двата варианта се събират в едно северно от връх Становски рът, в източния край на седловината Родинор, в местността Широки преслап, където се срещат с пътя, вървящ от Бухово към Мургаш. Оттук пътят към Мургаш е само един.
Желява-Мургаш, вариант №1: от центъра на селото за кратко на изток, след това на север по виещ се асфалтов път към Мерова поляна с паметника на екзекутирания Ботев четник Ангел Тодоров; оттук се продължава първо на североизток, а после на северозапад по черен път, извеждащ на Широки преслап.
Желява-Мургаш, вариант №2, подвариант №1: от центъра на селото право на запад, а след това рязко вдясно на север по черен път покрай трасето на газопровода, водещ от Софийско към Северна България. На около 4 км след началната точка този път пресича долината на Желявска река и тръгва по стръмен рид на североизток към Становски рът и Широки преслап.
Желява-Мургаш, вариант №2, подвариант №2: от центъра на селото към северните му покрайнини, а след това по долината на Желявска река, която с широк ляв завой постепенно завива на северозапад. Около 4 км след центъра на селото този път се събира в долината на реката с пътя от вариант №2, подвариант №1, и тръгва по билото на стръмния рид към Становски рът и Широки преслап.
Ние избираме вариант №2, подвариант №2.
От автобусната спирка, намираща се на приблизително 700 м н. в., тръгваме нагоре към центъра на селото, след което продължаваме към северния му край, маркиран от църквата Св. Николай Чудотворец, строена около средата на XIX в., и селското гробище. Оттук пътят ни води право напред, навлизайки в тясната долина на Желявска река, която следва плътно по левия й бряг. Около половин час след началото на маршрута ни подминаваме вододайна зона, след която долината на реката значително се разширява, а самата рекичка се вие като змия из нея, принуждавайки ни неколкократно да я преджапваме. Отляво склоновете са покрити с трева и горички, докато тези отдясно са голи, каменисти и набраздени от десетки и дори стотици малки ровинки, резултат от дейността на дъждовните води. На петдесетата минута след старта достигаме мястото, където подвариант №1 и подвариант №2 на вариант №2 се събират в едно. Вдясно от нас се извисява стръмен скат, по който се изкачва прав като стрела каменист черен път. Ние поемаме по него.
До този момент пътят ни е общо-взето равен – за 4 км сме преодолели денивелация от само стотина метра. Сега нещата се променят рязко – само за двадесетина минути спечелваме още около 150 м височина и излизаме на открито място, превишаващо по височина хълмовете над селото, от което се откриват първите панорамни гледки в южна посока към Софийското поле, Витоша и Рила. От това място, а и задълго по оставащия ни маршрут, те са идентични с гледките от първенеца на Софийска планина – връх Готен, който се показва на запад от нас. Тъй като сме ги описвали надълго и нашироко в пътеписа ни за похода от Бухово към Кремиковци по билото на Софийска планина, тук ще си спестим повторно описание, за да не утежняваме излишно днешния си разказ.
Стръмното катерене по права линия продължава чак до Становски рът, на който се озоваваме точно два часа след началото на похода. Тук за пръв път днес пред нас се открива гледка към основната ни цел за деня – връх Мургаш. Намираме се на 1225 м н. в., което означава, че сме преодолели повече от 500 м н. в., т. е. преполовили сме изкачването към Мургаш. Радостта ни от този факт, обаче, е кратка. Пътят ни продължава със спускане по северния склон на върха към малка седловина, след която подсичаме няколко могилоподобни малки връхчета, за да се озовем на северния склон на последното от тях, където правим и първата си по-продължителна почивка за деня, гарнирана с лека закуска. Напред и вдясно от нас в цялото си величие се е възправил Мургаш.
Тръгване от Желява: 05:55 часа
Пристигане на връх Становски рът: 08:00 часа
Пристигане на Широки преслап: 08:20 часа
Почивка 20 минути
Тръгване от Широки преслап: 08:40 часа
Пристигане на „чешмата на металурзите”: 09:40 часа
Почивка 20 минути
Тръгване от „чешмата на металурзите”: 10:00 часа
Пристигане на Турски преслап (т. е. до хижа Мургаш): 10:15 часа
Пристигане на връх Мургаш: 11:20 часа
Почивка 40 минути
Тръгване от връх Мургаш: 12:00 часа
Пристигане на Белия камък: 13:05 часа
Пристигане на чешмата в долината на р. Чешковица: 14:30 часа
Почивка 15 минути
Тръгване от чешмата в долината на р. Чешковица: 14:45 часа
Пристигане на разклона за Врачешкия манастир: 15:15 часа
Пристигане в махала „Радовец” на село Врачеш: 15:55 часа
Общо времетраене: 10 часа
Чисто ходене: 8 часа
Почивки: 2 часа (95 минути за „големи” почивки и общо 25 минути многобройни по-кратки спирания за пиене на вода, снимки и т. н.)
NB! Някои обобщителни съвети:
От гледна точка на ориентацията маршрутът е лесен – където няма маркировка, има ясни черни пътища, които няма как да се сбъркат.
От гледна точка на ходенето е труден и не е за хептен начинаещи туристи. Честно казано, трудно ми е да си представя това ни ходене при 35 градусова лятна жега; от друга страна климатът около Мургаш е толкова променлив, че няма никаква гаранция за хубаво време около върха, макар в подножията му то да е такова. Уцелването на хубаво време за изкачване е в голяма степен Божа работа.
Макар ние да не страдахме от липса на вода по пътя – възползвахме се от две чешми, всяка от тях по средата на двете половини на похода – не бихме препоръчали да се тръгва към Мургаш без достатъчно запаси от вода, т. е. добре е да се носи вода така, сякаш няма да се намери никаква. Едната чешма, по пътя към върха, течеше едва-едва и може и да не тече изобщо извън пролетта. Принципно има вода с добър дебит на хижа „Мургаш”, но според метеоролозите на върха цялата минала есен тамошната чешма е била суха.
Предвид променливото време и често духащия силен вятър някоя по-топла дрешка и/или ветровка никога не е излишна.
ОПИСАНИЕ НА МАРШРУТА
Необичайно горещото време през пролетта на лето Господне 2013 в съчетание с планирания тежък и продължителен преход ни принуждава към екстремни мерки. Те са обусловени и от това, че последният автобус от село Врачеш, крайната точка на днешния ни маршрут, към Ботевград е в 18:10 часа, т. е. живи или мъртви трябва да сме стигнали там до този час.
Пресмятаме, че днешният ни поход би траял поне десет часа (накрая се оказва, че сме просто перфектни в смятането!). Следователно трябва да сме тръгнали от Желява не по-късно от 08:00 часа. Все пак решаваме да си дадем достатъчно времеви аванс – планина е, нищо не се знае! Затова ставаме по никое време, пием кафе, приготвяме си чай, натъпкваме раниците с доволно количество вода и малко храна и дрехи, и в 04:50 часа оставяме колата си на автостанция Изток на кръстовището на Ботевградско шосе и ул. Летоструй (последна спирка на трамвай №22), от която тръгва автобус №118 към с. Желява. В 05:00 часа се натоварваме на първия автобус за деня, който след кротко кандилкане през Челопечене, Ботунец, Горни Богров и Яна ни оставя в долния край на Желява, веднага след табелата на входа на селото, където е и единствената автобусна спирка тук. Часът е малко преди 06:00.
Има два варианта за изкачване от Желява към Мургаш, като единият е с два подварианта. И двата варианта се събират в едно северно от връх Становски рът, в източния край на седловината Родинор, в местността Широки преслап, където се срещат с пътя, вървящ от Бухово към Мургаш. Оттук пътят към Мургаш е само един.
Желява-Мургаш, вариант №1: от центъра на селото за кратко на изток, след това на север по виещ се асфалтов път към Мерова поляна с паметника на екзекутирания Ботев четник Ангел Тодоров; оттук се продължава първо на североизток, а после на северозапад по черен път, извеждащ на Широки преслап.
Желява-Мургаш, вариант №2, подвариант №1: от центъра на селото право на запад, а след това рязко вдясно на север по черен път покрай трасето на газопровода, водещ от Софийско към Северна България. На около 4 км след началната точка този път пресича долината на Желявска река и тръгва по стръмен рид на североизток към Становски рът и Широки преслап.
Желява-Мургаш, вариант №2, подвариант №2: от центъра на селото към северните му покрайнини, а след това по долината на Желявска река, която с широк ляв завой постепенно завива на северозапад. Около 4 км след центъра на селото този път се събира в долината на реката с пътя от вариант №2, подвариант №1, и тръгва по билото на стръмния рид към Становски рът и Широки преслап.
Ние избираме вариант №2, подвариант №2.
От автобусната спирка, намираща се на приблизително 700 м н. в., тръгваме нагоре към центъра на селото, след което продължаваме към северния му край, маркиран от църквата Св. Николай Чудотворец, строена около средата на XIX в., и селското гробище. Оттук пътят ни води право напред, навлизайки в тясната долина на Желявска река, която следва плътно по левия й бряг. Около половин час след началото на маршрута ни подминаваме вододайна зона, след която долината на реката значително се разширява, а самата рекичка се вие като змия из нея, принуждавайки ни неколкократно да я преджапваме. Отляво склоновете са покрити с трева и горички, докато тези отдясно са голи, каменисти и набраздени от десетки и дори стотици малки ровинки, резултат от дейността на дъждовните води. На петдесетата минута след старта достигаме мястото, където подвариант №1 и подвариант №2 на вариант №2 се събират в едно. Вдясно от нас се извисява стръмен скат, по който се изкачва прав като стрела каменист черен път. Ние поемаме по него.
До този момент пътят ни е общо-взето равен – за 4 км сме преодолели денивелация от само стотина метра. Сега нещата се променят рязко – само за двадесетина минути спечелваме още около 150 м височина и излизаме на открито място, превишаващо по височина хълмовете над селото, от което се откриват първите панорамни гледки в южна посока към Софийското поле, Витоша и Рила. От това място, а и задълго по оставащия ни маршрут, те са идентични с гледките от първенеца на Софийска планина – връх Готен, който се показва на запад от нас. Тъй като сме ги описвали надълго и нашироко в пътеписа ни за похода от Бухово към Кремиковци по билото на Софийска планина, тук ще си спестим повторно описание, за да не утежняваме излишно днешния си разказ.
Стръмното катерене по права линия продължава чак до Становски рът, на който се озоваваме точно два часа след началото на похода. Тук за пръв път днес пред нас се открива гледка към основната ни цел за деня – връх Мургаш. Намираме се на 1225 м н. в., което означава, че сме преодолели повече от 500 м н. в., т. е. преполовили сме изкачването към Мургаш. Радостта ни от този факт, обаче, е кратка. Пътят ни продължава със спускане по северния склон на върха към малка седловина, след която подсичаме няколко могилоподобни малки връхчета, за да се озовем на северния склон на последното от тях, където правим и първата си по-продължителна почивка за деня, гарнирана с лека закуска. Напред и вдясно от нас в цялото си величие се е възправил Мургаш.
На Широки преслап: поглед към седловината и извисяващите се над нея върхове от централния масив на Мургаш
След това ни чака ново стръмно спускане към седловината Широки преслап, до мястото, където пътят ни се събира с широкия черен път, идващ от гр. Бухово и продължаващ към Мургаш. На „кръстовището” се оказва, че сме загубили над 130 метра височина спрямо Становски рът и до Мургаш ни остава денивелация от точно 600 м. Поемаме по широкия черен път към върха, който оттук насетне ще следваме плътно с много малки изключения. Той се вие с широки серпентини, врязвайки се в теснината между връх Невижда и самия Мургаш. Разбира се, за онези, които искат да съкратят пътя с цел по-бързо набиране на височина, винаги е налице възможността да продължат да следват трасето на газопровода, което пресичаме поне няколко пъти в следващия половин час.
Петдесет минути след Широки преслап достигаме до чешма, разположена непосредствено вляво от пътя, изградена – както сочи надписът на нея – преди повече от 30 години по инициатива на завод „Металург” в гр. Бухово. Чешмата се намира в южното подножие на вр. Невижда, при изворите на Манастирската река, която се спуска в дълбока долина на юг към село Елешница. Самата чешма църцори едва-едва, но непосредствено западно от нея тече мъничко поточе, което някой е „каптирал” с помощта на срязана пластмасова бутилка, правейки имровизиран чучур. Наливаме си прясна планинска вода и се разполагаме са нова по-продължителна почивка на дървената пейка при чешмата.
NB! Изобщо не сме сигурни, че водата на това място ще е налице и в сезон, различен от пролетния. По тази причина бихме препоръчали на всички принципно да не разчитат на тази чешма, а ако все пак там има вода, когато те минат, да считат това за жив късмет.
Петдесет минути след Широки преслап достигаме до чешма, разположена непосредствено вляво от пътя, изградена – както сочи надписът на нея – преди повече от 30 години по инициатива на завод „Металург” в гр. Бухово. Чешмата се намира в южното подножие на вр. Невижда, при изворите на Манастирската река, която се спуска в дълбока долина на юг към село Елешница. Самата чешма църцори едва-едва, но непосредствено западно от нея тече мъничко поточе, което някой е „каптирал” с помощта на срязана пластмасова бутилка, правейки имровизиран чучур. Наливаме си прясна планинска вода и се разполагаме са нова по-продължителна почивка на дървената пейка при чешмата.
NB! Изобщо не сме сигурни, че водата на това място ще е налице и в сезон, различен от пролетния. По тази причина бихме препоръчали на всички принципно да не разчитат на тази чешма, а ако все пак там има вода, когато те минат, да считат това за жив късмет.
Чешмата на буховските металурзи в южното подножие на връх Невижда
След този живителен отдих продължаваме напред по пътя, който за петнадесетина минути ни отвежда до Турски преслап – седловината източно от връх Невижда. (Някогашната) хижа Мургаш е на двеста метра пред нас, сгушена сред хубава широколистна гора. Решаваме да не си разваляме удоволствието от похода и не отскачаме до нея, за да не се ядосваме на съвременното българско безхаберие, още повече, че току що сме попълнили запасите си от вода.
На Турски преслап: поглед към връх Невижда
На Турски преслап: поглед към (някогашната) хижа Мургаш
От седловината продължаваме вдясно, право нагоре, съкращавайки един по-голям завой на широкия черен път, след което отново продължаваме по него, набирайки плавно височина покрай безименни височини непосредствено южно от самия Мургаш.
Над Турски преслап: поглед назад. На заден план - Витоша и Рила. Вдясно е първенецът на Софийска планина - връх Готен. Вляво е ридът, по който се качихме от Желява до Широки преслап. На преден план - широкият черен път, виещ се от Широки към Турски преслап.
Подминаваме изцяло дървена постройка с неизвестна собственост и роля в пейзажа и подминаваме от запад безименен каменист връх с височина 1611 м. От северната му страна е разположена обширна седловина, в северния край на която се извисява самият Мургаш, към който са устремени коловете от маркировката на пряката пътека от хижата към върха. Ние, обаче, продължаваме да следваме черния път, който с последна широка серпентина ни извежда плавно на самия връх. Нужни ни бяха общо 5 часа и 20 минути, за да стигнем от Желява до тук.
Мургаш е на една ръка разстояние
На върха сме сърдечно посрещнати от метеоролозите, които са на смяна в момента. В случая това са млад мъж на име Виктор и неговата майка; главата на семейството, оказва се, също е метеоролог, само че на връх Ботев. Ние присядаме на маса с пейки от южната страна на метеостанцията и се отдаваме на чаепитие и сандвичоядене. Наслаждаваме се на феноменалното време, характеризиращо се с приятно пролетно слънце, което не е твърде жестоко на близо 1700 м н. в., и на тотално безветрие, което – както знаем – е голяма рядкост за Мургаш. По небето не се вижда нито един облак, а гледките са фантастични, независимо от леко маранливото време.
Метеорологичната станция на върха
На юг ридовете на Мургашкия дял, разделени от дълбоки речни долини, се спускат към Софийското поле, зад което като на длан са Лозенска, Рила, Витоша, Люлин планина, а по наляво е Ихтиманска Средна гора, зад която са върховете на Родопите. На запад погледът се губи из необятната Западна Стара планина: Козница, Чукава и Готен са на една ръка разстояние, извисяващи се гордо над развълнуваното море от върхове и долини на Ржана, Голема и Софийска планина, зад което в маранята се губят силуетите на Понор планина и Берковския балкан. Зад Ржана са се показват източните части на Врачанския балкан: виждат се Ритлите на Искърския пролом, както и върховете Пършевица и Бегличка могила, под които се спуска пропастта на Кобилините стени. На север няколко мощни рида се спускат от Мургаш към Ботевградското поле, което се вижда на длан, от край до край, а зад него са меките гънки на Лакавишкия рид и Предбалкана, зад които наднича Дунавската равнина. На изток погледът върви по главното било на Мургашкия дял към Витиня, зад която следват върховете на Етрополската и Златишко-Тетевенската планина. Неземна красота!
Поглед от Мургаш на северозапад към Голема планина, Ржана и Врачанския балкан
Поглед на североизток към Ботевградското поле
Поглед на север към Ботевградското поле. На преден план в средата е ридът, по който ще поемем след малко, за да слезем във Врачеш. Голите поляни в близкия край на рида маркират местността Белия камък.
Ридовете, спускащи се от върха на юг, към Софийското поле.
Поглед на изток към билото на Стара планина
Виктор – независимо, че има работа – час по час идва при нас, за да ни прави компания. Говорим си за различни неща относно планината, живота и всичко останало. Благодарение на това почивката ни минава неусетно и в един момент усещаме, че е време да потегляме отново. Още повече, че – както ще разберем твърде скоро – по тежкото предстои!
За да слезем във Врачеш, имаме две възможности – едната е да се спуснем през Белия камък към долината на река Чешковица и покрай Врачешкия манастир да достигнем селото; другата е през Зла поляна в североизточното подножие на върха, откъдето да слезем в долината на р. Осеница и по нея към Врачеш. Избираме първия вариант.
Поемаме на изток по билото на Мургаш, като след неколкостотин метра съзираме от лявата си страна колове от зимна маркировка, които се спускат право надолу по северния склон на върха. Тръгваме по коловете, като криволичим по склона около тях, за да не се спускаме отвесно надолу. След малко коловете свършват, а ние навлизаме в красива широколистна гора, следвайки прясна червено-бяла маркировка, вървяща из гората по тясното било на рида, спускащ се от Мургаш към Белия камък, откъдето продължава на север, за да прелее неусетно в главното било на Голема планина към хижа Лескова. Гората е красива, но пътят не е лесен – каменистият склон е добре маскиран от нападалата дървесна шума, поради което опасността от подхлъзване я на листа, я заради превъртял се скрит камък е повече от реална. Освен това и минимално отклонение от маркировката ще означава спускане право надолу или към долината на Чешковица, или към долината на Еловица; особено втората възможност далеч не е за предпочитане, защото би означавала само едно – сбогом, Врачеш, здравей, Ябланица! Лошо няма, но последният автобус от Тихов дол/Ябланица за дома (през Своге) е в 16:30 часа, а едва ли бихме успели за него. Ето защо се взираме внимателно едновременно в краката си, в дисплея на GPS-a и по стволовете на дърветата в търсене на маркировката, и пъплим бавно надолу. В един хубав момент широколистната гора свършва и навлизаме в гъста иглолистна гора, в която движението ни става още по-затруднено. Скоро, обаче, отново сме в широколистна гора, а не много след това излизаме и на обширна поляна: достигнали сме характерен скален масив, известен като Белия камък.
За да слезем във Врачеш, имаме две възможности – едната е да се спуснем през Белия камък към долината на река Чешковица и покрай Врачешкия манастир да достигнем селото; другата е през Зла поляна в североизточното подножие на върха, откъдето да слезем в долината на р. Осеница и по нея към Врачеш. Избираме първия вариант.
Поемаме на изток по билото на Мургаш, като след неколкостотин метра съзираме от лявата си страна колове от зимна маркировка, които се спускат право надолу по северния склон на върха. Тръгваме по коловете, като криволичим по склона около тях, за да не се спускаме отвесно надолу. След малко коловете свършват, а ние навлизаме в красива широколистна гора, следвайки прясна червено-бяла маркировка, вървяща из гората по тясното било на рида, спускащ се от Мургаш към Белия камък, откъдето продължава на север, за да прелее неусетно в главното било на Голема планина към хижа Лескова. Гората е красива, но пътят не е лесен – каменистият склон е добре маскиран от нападалата дървесна шума, поради което опасността от подхлъзване я на листа, я заради превъртял се скрит камък е повече от реална. Освен това и минимално отклонение от маркировката ще означава спускане право надолу или към долината на Чешковица, или към долината на Еловица; особено втората възможност далеч не е за предпочитане, защото би означавала само едно – сбогом, Врачеш, здравей, Ябланица! Лошо няма, но последният автобус от Тихов дол/Ябланица за дома (през Своге) е в 16:30 часа, а едва ли бихме успели за него. Ето защо се взираме внимателно едновременно в краката си, в дисплея на GPS-a и по стволовете на дърветата в търсене на маркировката, и пъплим бавно надолу. В един хубав момент широколистната гора свършва и навлизаме в гъста иглолистна гора, в която движението ни става още по-затруднено. Скоро, обаче, отново сме в широколистна гора, а не много след това излизаме и на обширна поляна: достигнали сме характерен скален масив, известен като Белия камък.
В гората, насред път между Мургаш и Белия камък: поглед към върха
Мургаш, гледан откъм Белия камък. Характерните за това място скали се виждат вляво.
Това е важен кръстопът по северните склонове на Мургаш. Тук пътеката от върха към хижа Лескова се среща с пътеки, подсичащи северните склонове на Мургаш и водещи към говедарника на Зла поляна и към хижа Мургаш. Оттук е налице и първата „официална” възможност за спускане в долината на Еловица в посока Ябланица. Освен това оттук едно обръщане назад ни позволява да видим суровата красота на Мургаш, гледан от към северното му подножие: той е надвиснал като внушителна 400-метрова стена над главите ни.
От Белия камък пътят ни продължава с плавно спускане на север по рида между реките Еловица и Чешковица. След около 20 минути напускаме пътеката за Лескова, която се отклонява полуналяво; пет минути по-късно се озоваваме на характерно Т-образно кръстовище: достигнали сме отново трасето на газопровода.
Ако поемем наляво, ще се включим отново в пътеката за хижа Лескова. Ние, обаче, тръгваме надясно, към долината на река Чешковица и село Врачеш. Все още не подозираме, че ни очаква най-кошмарната част от целия ни маршрут – продължително и изключително брутално слизане по каменист път под лъчите на палещото слънце.
NB! Кратка скоба: Има и друга възможност за продължаване на маршрута към Врачеш оттук. Вместо вдясно и надолу по газопровода е възможно да се продължи на север по пътеката за хижа Лескова по рида между Еловица и Чешковица към вр. Йовчовото и да се достигне вододела между река Мерущница (ляв приток на Чешковица) и река Бързат (десен приток на Ябланишка/Батулийска река). Точно през този вододел преминава черен път, свързващ Ябланица с Врачеш. Ние, обаче, сме се отказали още предварително от този вариант, защото – макар и по-плавен – той ще удължи пътя ни с около 7 километра, което би означавало 1,5-2 часа повече ходене.
Газопроводът, търсейки най-краткия възможен маршрут, се спуска право надолу към долината на реката; когато е полаган, е изсечена просека в гората с ширина около 30 метра, която днес е обрасла с ниски храсти и малинак. Сянка няма в следващия близо час, а краката ни се подбиват зверски от изумително стръмното спускане по ронливите камъни, с които е покрит пътят ни. В даден момент всичко започва да ни боли; малко облекчение ни носи фактът, че след около километър пътят навлиза отново в гора, която поне ни предлага сенки. След още неколкостотин метра с две широки серпентини той ни отвежда до безименен поток, ляв приток на Чешковица.
От Белия камък пътят ни продължава с плавно спускане на север по рида между реките Еловица и Чешковица. След около 20 минути напускаме пътеката за Лескова, която се отклонява полуналяво; пет минути по-късно се озоваваме на характерно Т-образно кръстовище: достигнали сме отново трасето на газопровода.
Ако поемем наляво, ще се включим отново в пътеката за хижа Лескова. Ние, обаче, тръгваме надясно, към долината на река Чешковица и село Врачеш. Все още не подозираме, че ни очаква най-кошмарната част от целия ни маршрут – продължително и изключително брутално слизане по каменист път под лъчите на палещото слънце.
NB! Кратка скоба: Има и друга възможност за продължаване на маршрута към Врачеш оттук. Вместо вдясно и надолу по газопровода е възможно да се продължи на север по пътеката за хижа Лескова по рида между Еловица и Чешковица към вр. Йовчовото и да се достигне вододела между река Мерущница (ляв приток на Чешковица) и река Бързат (десен приток на Ябланишка/Батулийска река). Точно през този вододел преминава черен път, свързващ Ябланица с Врачеш. Ние, обаче, сме се отказали още предварително от този вариант, защото – макар и по-плавен – той ще удължи пътя ни с около 7 километра, което би означавало 1,5-2 часа повече ходене.
Газопроводът, търсейки най-краткия възможен маршрут, се спуска право надолу към долината на реката; когато е полаган, е изсечена просека в гората с ширина около 30 метра, която днес е обрасла с ниски храсти и малинак. Сянка няма в следващия близо час, а краката ни се подбиват зверски от изумително стръмното спускане по ронливите камъни, с които е покрит пътят ни. В даден момент всичко започва да ни боли; малко облекчение ни носи фактът, че след около километър пътят навлиза отново в гора, която поне ни предлага сенки. След още неколкостотин метра с две широки серпентини той ни отвежда до безименен поток, ляв приток на Чешковица.
Стръмният, прав като стрела и каменист път по газопровода, слизащ в долината на река Чешковица
За по-малко от 1500 линейни метра сме преодолели денивелация от 500 метра! Изплакваме си лицата на потока, освежаваме се малко и продължаваме по левия му бряг. Спускането вече не е така стръмно, а и скоро след това се озоваваме в долината на Чешковица. Оттук насетне пътят е практически равен – оттук до селото ни остават около 6 километра, в рамките на които трябва да слезем с още 200 метра.
На десетина минути от мястото, където пътят ни среща реката, се озоваваме пред чешма с висок дебит, която извира от корените на огромно буково дърво, подкопано от водата, заради което е укрепено чрез подзиждане с камъни. Гледката е прелюбопитна – от висящите във въздуха масивни корени на дървото се стичат тънки струйки вода. Сянката е в изобилие, водата също – перфектно място за почивка след изнурителното слизане от върха дотук, продължило само два часа, през които сме преодолели общо 1100 м денивелация.
На десетина минути от мястото, където пътят ни среща реката, се озоваваме пред чешма с висок дебит, която извира от корените на огромно буково дърво, подкопано от водата, заради което е укрепено чрез подзиждане с камъни. Гледката е прелюбопитна – от висящите във въздуха масивни корени на дървото се стичат тънки струйки вода. Сянката е в изобилие, водата също – перфектно място за почивка след изнурителното слизане от върха дотук, продължило само два часа, през които сме преодолели общо 1100 м денивелация.
Живителната чешма в корените на огромния бук в долината на река Чешковица
След ободряващата почивка продължаваме по пътя. Постепенно започваме да подминаваме малки дворни пространства – някои с къщички сред тях, други без. След известно време достигаме до мястото, на което водите на Чешковица приемат тези на река Мерущница. Именно тук, на другия бряг на Чешковица, в подножието на гористия връх „Калето”, надвиснал над водослива на двете рекички, съзираме червените покриви на потъналия в зеленина старинен Врачешки девически манастир „Св. Четиридесет мъченици”. Именно тук се обръщаме назад, за да хвърлим поглед към долината на Чешковица, зад която като огромна стена се възправя Мургаш. Гледката е възхитителна и внушителна, и освен всичко останало събужда у нас чувство на мини-гордост от днешното ни постижение.
Потъналият в зеленина Врачешки манастир. Зад него - долината на река Мерущница.
Характерният, макар и невисок връх Калето - страж над водослива на Мерущница и Чешковица
Край Врачешкия манастир: поглед на юг към долината на река Чешковица, опираща в суровия масив на Мургаш
След Врачешкия манастир долината на Чешковица, която дотук се спуска право на север, прави широк завой надясно и се устремява на изток. Именно след манастира тя се разширява значително, достигайки ширина от неколкостотин метра. Оградена е от ниски възвишения, покрити с иглолистни гори. Дъното на долината е заето от тучни пасища, сред които се вият както реката, така и асфалтовото шосе, свързващо селото с манастира. Пасищата се редуват ту с нивички, ту с овощни градини. По зелените ливади пасе свободно, оставен наглед без надзор, всякакъв добитък – коне, говеда, овце и най-вече свине. Цялата гледка има един неповторим буколически характер.
Широката долина на Чешковица малко преди село Врачеш
Крачейки из този пасторален ландшафт, постепенно достигаме крайните западни къщи на голямото село Врачеш. Възникнало неизвестно кога, то винаги е имало ролята да охранява и контролира трафика по основния път от Софийското към Ботевградското поле през Чурек, Витиня и долината на Бебреш. Именно там, където Бебреш приема водите на Чешковица, малко преди да напусне теснините и да се разлее из полето, е село Врачеш. То е огромно – дълго е над 4 км – и многолюдно село. От западния му край ние вървим към центъра над километър, за да достигнем малко площадче с автобусна спирка на него насред западната селска махала Радовец. Справка с GPS-a показва, че до центъра на селото остават още около 2 км, а ние вече сме на края на силите си. След кратка анкета сред местните жители установяваме, че автобусната спирка е действаща, а не отломка от миналото, и отпускаме морни тела на пейките в нейната сянка.
Часът е 16:00. От началото на похода са изминали точно 10 часа, изминали сме 28 линейни километра, изкачили сме 1000 метра до Мургаш и след това сме слезли 1300 метра до Врачеш. Никой от малцината, които се навъртат наоколо в този горещ следобед, не знае какво е разписанието на автобусите, а ние сме се информирали само за последния, в 18 часа. Но, честно казано, ни е все тая дали ще има по-ранен автобус – просто седим на спирката и си почиваме, слушайки все по-усилващия се жабешки концерт, носещ се откъм реката.
Към 16:30 часа край нас се материализират жени с торби – ясен знак, че скоро ще има автобус. И наистина, оказва се, че в 16:40 часа той тръгва от Ботевград, а за около десетина минути е във Врачеш (разстоянието между селото и града е само 3 км), за да тръгне веднага в обратна посока. Малко след като ни оставя на автогарата, тръгва автобусът към София в 17:30 часа, който за по-малко от час е на Ботевградско шосе, където ни очаква собствената ни кола, която ни прибира у дома.
Часът е 16:00. От началото на похода са изминали точно 10 часа, изминали сме 28 линейни километра, изкачили сме 1000 метра до Мургаш и след това сме слезли 1300 метра до Врачеш. Никой от малцината, които се навъртат наоколо в този горещ следобед, не знае какво е разписанието на автобусите, а ние сме се информирали само за последния, в 18 часа. Но, честно казано, ни е все тая дали ще има по-ранен автобус – просто седим на спирката и си почиваме, слушайки все по-усилващия се жабешки концерт, носещ се откъм реката.
Към 16:30 часа край нас се материализират жени с торби – ясен знак, че скоро ще има автобус. И наистина, оказва се, че в 16:40 часа той тръгва от Ботевград, а за около десетина минути е във Врачеш (разстоянието между селото и града е само 3 км), за да тръгне веднага в обратна посока. Малко след като ни оставя на автогарата, тръгва автобусът към София в 17:30 часа, който за по-малко от час е на Ботевградско шосе, където ни очаква собствената ни кола, която ни прибира у дома.
| zhelyava-vrachesh.gdb |
| zhelyava-vrachesh.gpx |
| zhelyava-vrachesh.kml |
HTML Comment Box is loading comments...
