Гара Лакатник - хижа Пършевица
Това е ден първи от двудневен маршрут от Лакатник през Хижа Пършевица и пещерата Леденика до град Враца.
КРАТКО РЕЗЮМЕ НА МАРШРУТА
Тръгване от гара Лакатник 07:30 часа
Пристигане на паметника на Лакатнишките скали 08:30 часа
Почивка 10 минути
Тръгване от паметника на Лакатнишките скали 08:40 часа
Пристигане в село Миланово 09:45 часа
Почивка 20 минути
Тръгване от село Миланово 10:05 часа
Пристигане на междинно място за почивка 11:20 часа
Почивка 25 минути
Тръгване от междинно място за почивка 11:45 часа
Пристигане на чешма в м. Коритата 12:00 часа
Почивка 5 минути
Тръгване от чешма в м. Коритата 12:05 часа
Пристигане на Кобилини стени 13:15 часа
Почивка 15 минути
Тръгване от Кобилини стени 13:30 часа
Пристигане на връх Бегличка могила 14:30 часа
Почивка 20 минути
Тръгване от връх Бегличка могила 14:50 часа
Пристигане на хижа Пършевица 15:30 часа
Общо времетраене: 8 часа
Чисто ходене: 6 часа и 25 минути
Почивки: 1 час и 35 минути
ОПИСАНИЕ НА МАРШРУТА
От централна гара хващаме влак за гара Лакатник в 06:30 часа, който за около час ни отвежда до изходния пункт на днешния ни маршрут. От гарата продължаваме напред покрай жп линията, за да достигнем малко след това малка постройка, играеща ролята на автогара. За тази й роля подсказва и разписание на автобуси в направление с. Миланово – с. Дружево, представляващо пожълтял от времето лист, закрепен на прозореца на постройката. Установяваме, че сме изпуснали първия автобус в 06:00 часа, а следващият е в 09:00 часа. Така или иначе не ни се чака час и половина, а освен това – бидейки верни поклонници на максимата „ако ще е гарга, да е рошава” – сме твърдо решени да изходим целия маршрут пеша. Затова игнорираме автобусния транспорт до Миланово и продължаваме напред по асфалтова улица, вече отклонявайки се от жп линията и слизайки постепенно до самия речен бряг. След малко достигаме до въжен мост, прехвърлящ река Искър, и по него отиваме на срещуположния бряг. Там завиваме надясно, за да достигнем почти веднага до мощния карстов извор Житолюб, където има заведение с малък паркинг, маркиращо началото на днешната ни разходка из Врачанския балкан.
Оттук започва широка пътека, която с помощта на множество серпентини бързо се изкачва по Лакатнишките скали, оставяйки реката и асфалтовото шосе далеч под нас. За около половин час сме на т. нар. Алпийска поляна, където пътеката прави рязък завой надясно и през млада широколистна гора плавно ни отвежда до паметник, посветен на загиналите участници в Септемврийското въстание от 1923 г.
Оттук се разкрива прекрасна панорама към Искърския пролом около Лакатник. Правим кратка почивка, наслаждаваме се на гледката и след това продължаваме по асфалтова алея, свързваща паметника със село Миланово. След кратко стръмно изкачване в самото начало на алеята продължаваме пътя си през равни поляни и малки планински нивички. Пролетта е в разгара си, всичко цъфти и въздухът е изпълнен с великолепни и разнообразни аромати, съпътствани от песента на птиците. Тази пасторална картина не се нарушава и от къщите на пръснатите Милановски махали, които подминаваме една по една: първо Люлякова падина, после Ръжица и Припор, като последната остава вляво от нас. След махала Ръжица пътят започва плавно спускане към долината на малка рекичка, спускаща се от селото към Искър. Именно по тази рекичка с много серпентини пълзи асфалтовото шосе от Лакатник през Миланово към Дружево, до което ни отвежда и нашата асфалтова алея. Няма и минута преди да излезем на шосето, по него преминава автобусът от гара Лакатник към Миланово, който игнорирахме преди това. Казано другояче, ако го бяхме изчакали, щяхме да стигнем в Миланово поне 15-20 минути по-рано. Красотата на досегашния ни път, обаче, оправдава решението ни напълно. Продължаваме по шосето, което незабележимо набира височина и ни отвежда към центъра на селото.
Тръгване от гара Лакатник 07:30 часа
Пристигане на паметника на Лакатнишките скали 08:30 часа
Почивка 10 минути
Тръгване от паметника на Лакатнишките скали 08:40 часа
Пристигане в село Миланово 09:45 часа
Почивка 20 минути
Тръгване от село Миланово 10:05 часа
Пристигане на междинно място за почивка 11:20 часа
Почивка 25 минути
Тръгване от междинно място за почивка 11:45 часа
Пристигане на чешма в м. Коритата 12:00 часа
Почивка 5 минути
Тръгване от чешма в м. Коритата 12:05 часа
Пристигане на Кобилини стени 13:15 часа
Почивка 15 минути
Тръгване от Кобилини стени 13:30 часа
Пристигане на връх Бегличка могила 14:30 часа
Почивка 20 минути
Тръгване от връх Бегличка могила 14:50 часа
Пристигане на хижа Пършевица 15:30 часа
Общо времетраене: 8 часа
Чисто ходене: 6 часа и 25 минути
Почивки: 1 час и 35 минути
ОПИСАНИЕ НА МАРШРУТА
От централна гара хващаме влак за гара Лакатник в 06:30 часа, който за около час ни отвежда до изходния пункт на днешния ни маршрут. От гарата продължаваме напред покрай жп линията, за да достигнем малко след това малка постройка, играеща ролята на автогара. За тази й роля подсказва и разписание на автобуси в направление с. Миланово – с. Дружево, представляващо пожълтял от времето лист, закрепен на прозореца на постройката. Установяваме, че сме изпуснали първия автобус в 06:00 часа, а следващият е в 09:00 часа. Така или иначе не ни се чака час и половина, а освен това – бидейки верни поклонници на максимата „ако ще е гарга, да е рошава” – сме твърдо решени да изходим целия маршрут пеша. Затова игнорираме автобусния транспорт до Миланово и продължаваме напред по асфалтова улица, вече отклонявайки се от жп линията и слизайки постепенно до самия речен бряг. След малко достигаме до въжен мост, прехвърлящ река Искър, и по него отиваме на срещуположния бряг. Там завиваме надясно, за да достигнем почти веднага до мощния карстов извор Житолюб, където има заведение с малък паркинг, маркиращо началото на днешната ни разходка из Врачанския балкан.
Оттук започва широка пътека, която с помощта на множество серпентини бързо се изкачва по Лакатнишките скали, оставяйки реката и асфалтовото шосе далеч под нас. За около половин час сме на т. нар. Алпийска поляна, където пътеката прави рязък завой надясно и през млада широколистна гора плавно ни отвежда до паметник, посветен на загиналите участници в Септемврийското въстание от 1923 г.
Оттук се разкрива прекрасна панорама към Искърския пролом около Лакатник. Правим кратка почивка, наслаждаваме се на гледката и след това продължаваме по асфалтова алея, свързваща паметника със село Миланово. След кратко стръмно изкачване в самото начало на алеята продължаваме пътя си през равни поляни и малки планински нивички. Пролетта е в разгара си, всичко цъфти и въздухът е изпълнен с великолепни и разнообразни аромати, съпътствани от песента на птиците. Тази пасторална картина не се нарушава и от къщите на пръснатите Милановски махали, които подминаваме една по една: първо Люлякова падина, после Ръжица и Припор, като последната остава вляво от нас. След махала Ръжица пътят започва плавно спускане към долината на малка рекичка, спускаща се от селото към Искър. Именно по тази рекичка с много серпентини пълзи асфалтовото шосе от Лакатник през Миланово към Дружево, до което ни отвежда и нашата асфалтова алея. Няма и минута преди да излезем на шосето, по него преминава автобусът от гара Лакатник към Миланово, който игнорирахме преди това. Казано другояче, ако го бяхме изчакали, щяхме да стигнем в Миланово поне 15-20 минути по-рано. Красотата на досегашния ни път, обаче, оправдава решението ни напълно. Продължаваме по шосето, което незабележимо набира височина и ни отвежда към центъра на селото.
Между Лакатник и Миланово: поглед към главното било на Врачанския балкан
Милановската махала Ръжица
Църквата в село Миланово
Предвид няколкото поредни почивни дни селото е доста оживено. Хора и животни щъкат наляво-надясно, магазините и кафенетата работят с пълна пара. Вземаме си кафе, избираме си приятна пейка и се отдаваме на кратка, но съдържателна почивка. Налице е и възможността да се налее вода от обществена селска чешма.
След това тръгваме по улица, която е напречна на главното шосе Лакатник-Дружево и която ни отвежда на североизток през селото. Веднага след крайните му къщи асфалтът свършва и пътят – вече като коларски – прави рязък завой наляво, изкачвайки се плавно на северозапад сред ливади и редки горички. След малко дърветата свършват и продължаваме да вървим по обширно затревено пространство, където с плавен завой надясно се насочваме на изток-североизток към главното планинско било.
След това тръгваме по улица, която е напречна на главното шосе Лакатник-Дружево и която ни отвежда на североизток през селото. Веднага след крайните му къщи асфалтът свършва и пътят – вече като коларски – прави рязък завой наляво, изкачвайки се плавно на северозапад сред ливади и редки горички. След малко дърветата свършват и продължаваме да вървим по обширно затревено пространство, където с плавен завой надясно се насочваме на изток-североизток към главното планинско било.
По пътя след Миланово: поглед на север към Дружевския проход и самото село Дружево
Малко след това достигаме до разклон, на който имаме две възможности – направо и полунадясно. Принципно и двете ни вършат работа, тъй като след известно време разделилият се тук път отново ще се събере, но избираме да продължим направо, тъй като – макар и по-стръмен – този вариант е далеч по-кратък. Веднага след това навлизаме отново в гора, сред която бързо набираме височина.
В този момент, обаче, започваме да усещаме глад, тъй като досега не сме яли нищо по пътя. След кратък размисъл решаваме, че няма да изгубим нищо от кратка почивка, харесваме си място с нападали дънери и посядаме, за да отдадем дължимото на телата си. После продължаваме напред, за да напуснем малко след това гората и да излезем на открито пространство – местността Коритата, където пътят отново се събира в едно. От лявата ни страна има стопански постройки, а право пред нас има голяма чешма, която ни дава възможност да попълним запасите си с вода.
След чешмата продължаваме на североизток, като избираме отново по-краткият вариант на пътя, който неколкократно пресича серпентините на по-дългия вариант. Двата пътя се събират за пореден път на самото било на планината, на малка седловина между два безименни върха. Оттук главният път прехвърля билото в северна посока, за да продължи на изток по северното му подножие към хижа Пършевица. Ние, обаче, поемаме надясно и тръгваме право на изток по самото било.
Единият вариант пред нас е да следваме билната зимна колова маркировка. Така и бихме направили, ако действително беше зима и имаше сняг, за да избегнем евентуална лавинна опасност. Снегът, обаче, отдавна се е стопил, поради което избираме маршрут, който не следва определена пътека, но ни позволява да поддържаме една и съща надморска височина за разлика от коловата маркировка, която се придържа плътно по билния ръб и изкачва поредица от няколко върха. Ние подсичаме въпросните върхове по хоризонтала, за да се озовем в крайна сметка в западното подножие на връх Пършевица, който е пред нас от лявата ни страна. Напред и надясно в далечината е първенецът на планината – Бегличка могила, а точно вдясно от нас се спуска стръмната пропаст Кобилини стени, на дъното на която личат къщите на село Оплетня. Срещу нас, от другата страна на пролома, снага издига Ржана планина с внушителния си първенец Козница. Красотата на мястото е величествена и решаваме да й се насладим и да се отдадем на кратка почивка.
След това продължаваме по северния ръб на Кобилини стени, на почтително разстояние от него, подсичайки от изток връх Пършевица. След малко се озоваваме в северозападното подножие на връх Бегличка могила и го атакуваме фронтално, в резултат на което за около двадесет минути се озоваваме на най-високата точка на Врачанския балкан. Думите са слаби, за да опишат красотата на мястото. Има прекрасна гледка към Искърския пролом, Ржана, Понор, Козница, Комовете … Далеч на юг над всичко се извисява все още заснеженият купол на Витоша, която сякаш казва: „Е виждате ли, че от мен по високо наистина нЕма”.
В този момент, обаче, започваме да усещаме глад, тъй като досега не сме яли нищо по пътя. След кратък размисъл решаваме, че няма да изгубим нищо от кратка почивка, харесваме си място с нападали дънери и посядаме, за да отдадем дължимото на телата си. После продължаваме напред, за да напуснем малко след това гората и да излезем на открито пространство – местността Коритата, където пътят отново се събира в едно. От лявата ни страна има стопански постройки, а право пред нас има голяма чешма, която ни дава възможност да попълним запасите си с вода.
След чешмата продължаваме на североизток, като избираме отново по-краткият вариант на пътя, който неколкократно пресича серпентините на по-дългия вариант. Двата пътя се събират за пореден път на самото било на планината, на малка седловина между два безименни върха. Оттук главният път прехвърля билото в северна посока, за да продължи на изток по северното му подножие към хижа Пършевица. Ние, обаче, поемаме надясно и тръгваме право на изток по самото било.
Единият вариант пред нас е да следваме билната зимна колова маркировка. Така и бихме направили, ако действително беше зима и имаше сняг, за да избегнем евентуална лавинна опасност. Снегът, обаче, отдавна се е стопил, поради което избираме маршрут, който не следва определена пътека, но ни позволява да поддържаме една и съща надморска височина за разлика от коловата маркировка, която се придържа плътно по билния ръб и изкачва поредица от няколко върха. Ние подсичаме въпросните върхове по хоризонтала, за да се озовем в крайна сметка в западното подножие на връх Пършевица, който е пред нас от лявата ни страна. Напред и надясно в далечината е първенецът на планината – Бегличка могила, а точно вдясно от нас се спуска стръмната пропаст Кобилини стени, на дъното на която личат къщите на село Оплетня. Срещу нас, от другата страна на пролома, снага издига Ржана планина с внушителния си първенец Козница. Красотата на мястото е величествена и решаваме да й се насладим и да се отдадем на кратка почивка.
След това продължаваме по северния ръб на Кобилини стени, на почтително разстояние от него, подсичайки от изток връх Пършевица. След малко се озоваваме в северозападното подножие на връх Бегличка могила и го атакуваме фронтално, в резултат на което за около двадесет минути се озоваваме на най-високата точка на Врачанския балкан. Думите са слаби, за да опишат красотата на мястото. Има прекрасна гледка към Искърския пролом, Ржана, Понор, Козница, Комовете … Далеч на юг над всичко се извисява все още заснеженият купол на Витоша, която сякаш казва: „Е виждате ли, че от мен по високо наистина нЕма”.
Над Кобилини стени: поглед към първенеца на Врачанския балкан - връх Бегличка могила
В подножието на Бегличка могила: поглед назад към билото на Врачанския балкан.
На преден план е връх Пършевица с пропастта Кобилини стени вляво от него
На преден план е връх Пършевица с пропастта Кобилини стени вляво от него
Над Кобилини стени: поглед на югозапад. На преден план е пропастта Кобилини стени.
В далечината - Западният Балкан от Понор до Комовете.
В далечината - Западният Балкан от Понор до Комовете.
Над Кобилини стени: долината над Оплетня с Искърския пролом, а зад него Ржана и Понор
В подножието на Бегличка могила: поглед на юг към Ржана с нейния първенец Козница
На Бегличка могила: поглед назад към изминатия път
На Бегличка могила: поглед на северозапад към долината на река Черна
След двадесетминутна почивка на върха слизаме по северния му склон и се озоваваме на обширно равно пространство, което на запад опира в източните склонове на връх Пършевица. То е известно като „Локвите” заради няколкото непресъхващи езерца, образуващи своеобразен наниз между двата върха. Минаваме покрай най-източната „локва”, след което свиваме рязко надясно; следва стръмно, но кратко спускане и покрай мандра „Пършевица” достигаме крайната си цел за деня – хижа Пършевица.
Там ни очакват. Бяхме се обадили предварително, най-малкото защото не бяхме сигурни дали някоя компания от „мъже в хладни механи” няма да използва почивните дни за разпускане из природата, заемайки цялата леглова база. Предложените ни условия са спартански, но за нощувка от 7 лева човек не може да иска кой-знае какво. Макар и слаба, топлата вода е налице, чаршафите са чисти и сухи, ресторантът на хижата предлага различни неща. След като се настаняваме, използваме остатъчното слънце на терасата на хижата за релакс на припек. След красивия залез и захлаждането на въздуха се дотътряме до ресторанта, където се отдаваме на стандартни български удоволствия – шопска салата (неузнаваемо добър вкус заради направата й с левурда!), скара-бира, пържени картофи. След обилната вечеря ни се доспива много, но незнайно как издържаме да не си легнем с кокошките и дочакваме по-прилично време, за да се строполим в безпаметен сън.
Там ни очакват. Бяхме се обадили предварително, най-малкото защото не бяхме сигурни дали някоя компания от „мъже в хладни механи” няма да използва почивните дни за разпускане из природата, заемайки цялата леглова база. Предложените ни условия са спартански, но за нощувка от 7 лева човек не може да иска кой-знае какво. Макар и слаба, топлата вода е налице, чаршафите са чисти и сухи, ресторантът на хижата предлага различни неща. След като се настаняваме, използваме остатъчното слънце на терасата на хижата за релакс на припек. След красивия залез и захлаждането на въздуха се дотътряме до ресторанта, където се отдаваме на стандартни български удоволствия – шопска салата (неузнаваемо добър вкус заради направата й с левурда!), скара-бира, пържени картофи. След обилната вечеря ни се доспива много, но незнайно как издържаме да не си легнем с кокошките и дочакваме по-прилично време, за да се строполим в безпаметен сън.
| lakatnik_parsevica_ledenika_vraca.gdb |
| lakatnik_parsevica_ledenika_vraca.gpx |
| lakatnik_parsevica_ledenika_vraca.kml |
HTML Comment Box is loading comments...
