Село Бакьово - село Ябланица
КРАТКО РЕЗЮМЕ НА МАРШРУТА
Тръгване от Бакьово: 09:55 часа
Пристигане на първия за деня (безименен) връх: 11:05 часа
Почивка 15 минути
Пристигане на седловината в западното подножие на вр. Асарица: 13:20 часа
Почивка 10 минути
Пристигане в Ябланица: 14:10 часа
Общо време: 4 часа и 15 минути
Чисто ходене: 3 часа и 5 минути
Почивки: 1 час и 10 минути (двете по-дълги за общо 25 минути и многобройни по-кратки за снимки и наслаждаване на гледки)
NB! Маршрутът е изцяло немаркиран, но вероятността от изгубване е минимална. Отначало се върви по ясно различима билна пътека, която след първия за деня (безименен) връх се превръща в ясно различим билен коларски път. В източното подножие на същия връх се стига до разклонение, на което трябва да се поеме направо по билото и да се избегне водещия полуналяво и надолу път, който отвежда до моста към с. Огоя в долината на Ябланишка (Батулийска) река. Следващото разклонение е в западното подножие на Асарица, където се тръгва рязко наляво и надолу, за да се слезе в Ябланица.
Единствената вода по пътя (с неособено добър вкус!) тече от чешма, разположена на 5 минути ходене след като започне слизането по черния път от седловината западно от Асарица към Ябланица.
Тръгване от Бакьово: 09:55 часа
Пристигане на първия за деня (безименен) връх: 11:05 часа
Почивка 15 минути
Пристигане на седловината в западното подножие на вр. Асарица: 13:20 часа
Почивка 10 минути
Пристигане в Ябланица: 14:10 часа
Общо време: 4 часа и 15 минути
Чисто ходене: 3 часа и 5 минути
Почивки: 1 час и 10 минути (двете по-дълги за общо 25 минути и многобройни по-кратки за снимки и наслаждаване на гледки)
NB! Маршрутът е изцяло немаркиран, но вероятността от изгубване е минимална. Отначало се върви по ясно различима билна пътека, която след първия за деня (безименен) връх се превръща в ясно различим билен коларски път. В източното подножие на същия връх се стига до разклонение, на което трябва да се поеме направо по билото и да се избегне водещия полуналяво и надолу път, който отвежда до моста към с. Огоя в долината на Ябланишка (Батулийска) река. Следващото разклонение е в западното подножие на Асарица, където се тръгва рязко наляво и надолу, за да се слезе в Ябланица.
Единствената вода по пътя (с неособено добър вкус!) тече от чешма, разположена на 5 минути ходене след като започне слизането по черния път от седловината западно от Асарица към Ябланица.
ОПИСАНИЕ НА МАРШРУТА
Човек предполага, Господ разполага ...
Първоначалните ни планове за деня бяха унищожени още в зародиш, буквално преди да сме направили и първата си крачка! Причината за това са невероятно "удобните" и "смислени" транспортни връзки между селищата в Искърското дефиле и околните долини. Бяхме запланували ходене по северното било на Софийска планина, което разделя долините на Елешница и Ябланишка (Батулийска) река до подножието на Мургаш, откъдето да се спуснем към Желява и да се приберем с градския транспорт към София. Изпълнението на този план бе в пряка зависимост от началния час на тръгване от Бакьово; по първоначалните ни преценки това трябваше да стане около 08:30 - 08:45 часа. Ходенето до Желява според реалистичните ни преценки трябваше да отнеме 10 часа, а според песимистичните - 12 часа. Казано другояче трябваше да пристигнем в крайната си цел някъде между 19:00 и 20:00 часа. Оказа се обаче, че успяхме да тръгнем с около час и половина по-късно от предвиденото. Това ни принуди да преминем към план Б. В планината винаги е хубаво да имаш план Б ... Днешният план Б бе драстично съкращаване на маршрута и слизане в Ябланица, която предлагаше единствената възможност за прибиране с обществен транспорт преди достигането на южните поли на планината и селищата в нейното подножие, в това число и Желява.
Не съжаляваме нито за секунда за провалените първоначални планове. Живот и здраве, ще довършим маршрута, започвайки оттам, където приключихме днес - а именно Ябланица.
Но всичко по реда си ... Как се стигна дотук?
Набавили предварителна информация от няколко източника (туристически информационен център в Своге, снимки на разписания на автобусите на автогара Своге в интернет и фирмата-превозвач СЕТА, обслужваща връзките в общината), изоставяме предварителните си намерения да пътуваме до Реброво, откъдето да вземем автобус по направление Батулия - Бакьово - Ябланица. Причината за това е, че единственият автобус от Своге през Реброво в това направление тръгва в 08:10 часа и ще мине през Реброво най-късно в 08:30 часа, а двата сутрешни влака от София, пристигащи там преди този час, ни гарантират чакане от близо два часа, а и предполагат ставане в 04:00 - 04:30 часа. Следващият влак до Реброво пристига в 09:12 минути, което автоматично означава - мислим си - че ще изпуснем споменатия автобус.
Ето защо се спираме на варианта да вземем влака за Своге в 07:20 часа, който пристига в 07:56, и направо оттам да вземем автобуса за Бакьово в 08:10, който (според приблизителните ни изчисления) следва да преодолее двадесетте километра между Своге и Бакьово за не повече от половин час, пък ако ще и да върви като охлюв. Така и правим. Качваме се на препълнения съботен бърз влак към Видин, който ни изненадва приятно с това, че пристига в Своге точно на минутата. За три минути преодоляваме разстоянието между гарата и автогарата, а като стигаме там, виждаме да се паркира микробусът за Огоя, която всъщност е крайната му дестинация. И той тръгва навреме, а ние предвкусваме скорошното начало на днешното си приключение ...
Бусчето е в Реброво точно в 08:25 часа - точно както сме пресметнали първоначално. И точно в този момент започват изненадите ...
Шофьорът небрежно обявява почивка от ... 45 минути! Причина? Да се изчака влака, пристигащ от София в Реброво в 09:12 часа. Да, иде реч за същия влак, който се отказахме да вземем, защото мислехме, че ще изпуснем автобуса ...
Не ни остава нищо друго, освен да кибичим в и край автобуса в очакване на влака. Вече ни е ясно, че първоначалните ни планове са поразклатени, но все още имаме надежда, че са осъществими. Времето е спряло, но в крайна сметка той идва и от него действително се изсипва цяла тълпа хора, която се разделя на три. Едната част се разлива из уличките около гара Реброво, другата част препълва автобуса ни, а третата остава в очакване на нещо. След малко ще разберем какво ...
Най-накрая тръгваме и криволичим по разбития път нагоре по Батулийска река. Достигаме Батулия и бусът се опразва - в него оставаме само ние. Интересно, казваме си, явно никой освен нас не иска да пътува към Бакьово и Ябланица ...
Бусът потегля, но вместо да продължи нагоре към Бакьово, се връща ... към Реброво. След малко сме отново на тамошната гара, а бусът отново се напълва - този път от хората, които видяхме преди малко да остават в очакване на нещо. Оказа се, че вместо да отпусне голям автобус, който да поеме големия пътникопоток поне в съботните дни, фирмата-превозвач предпочита да реализира извозването на хората на два курса ...
След малко отново сме на път и отново пътуваме към Батулия, където, обаче не спираме, а продължаваме нагоре по долината и след малко достигаме Бакьово. След кратко суетене и консултации с шофьора и компетентни баби успяваме да подминем само с триста метра мястото, на което всъщност трябва да слезем.
И така, най-после сме достигнали първоначалната си цел. Само дето закъснението ни е близо час и половина спрямо първоначалните предвиждания. План А е провален, преминаваме към план Б. Въпросната случка, впрочем, ни показва нагледна колко далечна - за жителите на София - може да бъде ... Софийската планина!
Снимаме къпещото се в утринното слънце и сгушено в красивата и изпълнена с меки хълмове котловина на водослива на Елешнишка и Батулийска (Ябланишка) река селце Бакьово. Двете реки извират буквално на няколкостотин метра една от друга в западните подножия на Мургаш, но поемат различни пътища, за да се срещнат отново при Бакьово. Тъкмо по рида, разделящ двете речни долини, ще вървим днес.
Човек предполага, Господ разполага ...
Първоначалните ни планове за деня бяха унищожени още в зародиш, буквално преди да сме направили и първата си крачка! Причината за това са невероятно "удобните" и "смислени" транспортни връзки между селищата в Искърското дефиле и околните долини. Бяхме запланували ходене по северното било на Софийска планина, което разделя долините на Елешница и Ябланишка (Батулийска) река до подножието на Мургаш, откъдето да се спуснем към Желява и да се приберем с градския транспорт към София. Изпълнението на този план бе в пряка зависимост от началния час на тръгване от Бакьово; по първоначалните ни преценки това трябваше да стане около 08:30 - 08:45 часа. Ходенето до Желява според реалистичните ни преценки трябваше да отнеме 10 часа, а според песимистичните - 12 часа. Казано другояче трябваше да пристигнем в крайната си цел някъде между 19:00 и 20:00 часа. Оказа се обаче, че успяхме да тръгнем с около час и половина по-късно от предвиденото. Това ни принуди да преминем към план Б. В планината винаги е хубаво да имаш план Б ... Днешният план Б бе драстично съкращаване на маршрута и слизане в Ябланица, която предлагаше единствената възможност за прибиране с обществен транспорт преди достигането на южните поли на планината и селищата в нейното подножие, в това число и Желява.
Не съжаляваме нито за секунда за провалените първоначални планове. Живот и здраве, ще довършим маршрута, започвайки оттам, където приключихме днес - а именно Ябланица.
Но всичко по реда си ... Как се стигна дотук?
Набавили предварителна информация от няколко източника (туристически информационен център в Своге, снимки на разписания на автобусите на автогара Своге в интернет и фирмата-превозвач СЕТА, обслужваща връзките в общината), изоставяме предварителните си намерения да пътуваме до Реброво, откъдето да вземем автобус по направление Батулия - Бакьово - Ябланица. Причината за това е, че единственият автобус от Своге през Реброво в това направление тръгва в 08:10 часа и ще мине през Реброво най-късно в 08:30 часа, а двата сутрешни влака от София, пристигащи там преди този час, ни гарантират чакане от близо два часа, а и предполагат ставане в 04:00 - 04:30 часа. Следващият влак до Реброво пристига в 09:12 минути, което автоматично означава - мислим си - че ще изпуснем споменатия автобус.
Ето защо се спираме на варианта да вземем влака за Своге в 07:20 часа, който пристига в 07:56, и направо оттам да вземем автобуса за Бакьово в 08:10, който (според приблизителните ни изчисления) следва да преодолее двадесетте километра между Своге и Бакьово за не повече от половин час, пък ако ще и да върви като охлюв. Така и правим. Качваме се на препълнения съботен бърз влак към Видин, който ни изненадва приятно с това, че пристига в Своге точно на минутата. За три минути преодоляваме разстоянието между гарата и автогарата, а като стигаме там, виждаме да се паркира микробусът за Огоя, която всъщност е крайната му дестинация. И той тръгва навреме, а ние предвкусваме скорошното начало на днешното си приключение ...
Бусчето е в Реброво точно в 08:25 часа - точно както сме пресметнали първоначално. И точно в този момент започват изненадите ...
Шофьорът небрежно обявява почивка от ... 45 минути! Причина? Да се изчака влака, пристигащ от София в Реброво в 09:12 часа. Да, иде реч за същия влак, който се отказахме да вземем, защото мислехме, че ще изпуснем автобуса ...
Не ни остава нищо друго, освен да кибичим в и край автобуса в очакване на влака. Вече ни е ясно, че първоначалните ни планове са поразклатени, но все още имаме надежда, че са осъществими. Времето е спряло, но в крайна сметка той идва и от него действително се изсипва цяла тълпа хора, която се разделя на три. Едната част се разлива из уличките около гара Реброво, другата част препълва автобуса ни, а третата остава в очакване на нещо. След малко ще разберем какво ...
Най-накрая тръгваме и криволичим по разбития път нагоре по Батулийска река. Достигаме Батулия и бусът се опразва - в него оставаме само ние. Интересно, казваме си, явно никой освен нас не иска да пътува към Бакьово и Ябланица ...
Бусът потегля, но вместо да продължи нагоре към Бакьово, се връща ... към Реброво. След малко сме отново на тамошната гара, а бусът отново се напълва - този път от хората, които видяхме преди малко да остават в очакване на нещо. Оказа се, че вместо да отпусне голям автобус, който да поеме големия пътникопоток поне в съботните дни, фирмата-превозвач предпочита да реализира извозването на хората на два курса ...
След малко отново сме на път и отново пътуваме към Батулия, където, обаче не спираме, а продължаваме нагоре по долината и след малко достигаме Бакьово. След кратко суетене и консултации с шофьора и компетентни баби успяваме да подминем само с триста метра мястото, на което всъщност трябва да слезем.
И така, най-после сме достигнали първоначалната си цел. Само дето закъснението ни е близо час и половина спрямо първоначалните предвиждания. План А е провален, преминаваме към план Б. Въпросната случка, впрочем, ни показва нагледна колко далечна - за жителите на София - може да бъде ... Софийската планина!
Снимаме къпещото се в утринното слънце и сгушено в красивата и изпълнена с меки хълмове котловина на водослива на Елешнишка и Батулийска (Ябланишка) река селце Бакьово. Двете реки извират буквално на няколкостотин метра една от друга в западните подножия на Мургаш, но поемат различни пътища, за да се срещнат отново при Бакьово. Тъкмо по рида, разделящ двете речни долини, ще вървим днес.
Връщаме се триста метра по асфалта, след което поемаме по стръмна пътека, която за по-малко от пет минути ни изкачва на края на западния край на тесния рид. Мисленото му продължение се врязва в Колинитския дол, по дъното на който тече малка рекичка, отдаваща водите си на Елешница току под нас.
От същото място се разкрива и чудна гледка към началото (или края - зависи от гледната точка) на Елешнишката долина - великолепен каньон, врязал се в снагата на Софийската планина и разсякъл я на две. Стръмни гористи склонове ограждат тясната долина, тучни пасища заемат дъното й, по което се вие блестящата на фона на утринното слънце река Елешница.
Гледката на пролетната долина е толкова зашеметяващо красива, че не ни се тръгва, макар да сме вървели няма и пет минути. Все пак продължаваме напред и нагоре по рида, а за наша радост тук-там дърветата разтварят короните си, за да ни дадат възможност да се любуваме на долината, която остава все по-ниско и по-ниско.
Пътеката по билото на тесния рид (ширината му в началото не превишава няколко метра, а от двете ни страни към речните долини се спускат стръмни склонове) върви през широколистна гора и бързо набира височина. След малко се успокоява, става по-равна и не след дълго ни отвежда на открито място, където ридът се разширява, а пред нас издига снага безименен връх. Пътеката върви право нагоре по западния му склон, без серпентини, и отново бързо набира височина. Това е второто (и на практика последно) стръмно изкачване за деня. Оттук насетне билният маршрут дава възможност за подсичане на следващите върхове по пътя. Разбира се, всеки от тях може да бъде изкачен по добре личащи по склоновете му пътеки, ако някой пожелае това.
След краткотрайно пухтене сме на най-високата точка на върха, сред обширни поляни и тук-таме дървета насред тях. Сядаме, за да изпием по един чай, и се любуваме на гледките, разкриващи се от това обзорно място.
Обръщаме поглед назад към морето от върхове от двете страни на долината на Батулийска река. Отляво е Софийската планина, отдясно - Големата. Гледката в дъното е "затворена" от Мала планина, ограждаща от запад южната част на Искърския пролом, и нейния първенец връх Церия. На преден план, в процепа между близките дървета, по който току ще сме изпълзели на върха, добре се вижда тесния рид, по който се изкачихме дотук.
Завъртаме се "кръгом" и отправяме поглед към онова, което ни очаква. Пред нас е змиевидното северно било на планината, което върви все на изток и на изток, имайки пред себе си една цел - импозантният Мургаш, който, потънал в утринната мараня, затваря хоризонта на изток. На почти равни разстояния един от друг над билото подават глава меки върхове - някои безименни, други удостоени с имена. Повечето, впрочем, са наричани "чукла" - означение, което е особено често срещано от двете страни на Ябланишката долина.
От този връх насетне тясната пътека се превръща в широк коларски път. Вървим спокойно, без да бързаме и се наслаждаваме на мекото пролетно слънце и хубостите по пътя. Тук-там природата, във взаимодействие и с човека, ни предлага красиви миниатюри, най-често натюрморти.
Гледката на умиращото дърво на фона на избуяващата пролетна растителност е великолепно свидетелство за вечната жизненост и несекващата сила на природата:
Гледката на умиращото дърво на фона на избуяващата пролетна растителност е великолепно свидетелство за вечната жизненост и несекващата сила на природата:
Някогашният човешки дом - днес отдавна изоставен - бавно става плячка на същата тази неумираща природа.
Песни на птици, миризмата на пролетната природа и меката зеленина на планината съпътстват лежерното ни ходене, което в тази част - благодарение на подсичащия ту отляво, ту отдясно върховете път - прилича на съботна разходка в парка с тази чудесна разлика, че няма човешки множества. В далечината над всичко и всички продължава да се извисява величественият Мургаш.
Обикаляме от север връх Капя, а зад безименния му съсед от изток ни очаква изненада - запустяла къща с плевня и малка нивичка пред тях, последно окопавана на ръка. Понякога е невероятно на какви места се е заселвал човекът в търсене на бъдеще за себе си и своите близки. Днес, прочее, всички тези места са пусти. Лошото е, че животът си отива не само от планинските върхове, а и от долините в подножията им. Ябланишката долина, някога гъсто заселена и пълна с живот, днес е оставена на доизживяване ...
На пътя ни се изпречва поредната ниска билна издатина, която не подсичаме, а храбро изкачваме, поблазнени от нейната безлесност и възможност за гледки във всички посоки. Докато я изкачваме, успяваме да подплашим сърна, която с няколко скока изчезва в гората.
Не сме се излъгали. Оттук, освен всичко останало, се разкрива чудна гледка към Големата планина и нейния първенец - Чукава, в южното подножие на който се гушат последните къщурки на село Огоя. Вдясно е острата Разбенишка могила, а между тези два върха на Големата планина наднича подава темето си първенецът на Ржана - красивата Козница.
Морето от зелени върхове няма край и буквално не знаем на къде да се завъртим, за да гледаме красоти ... На изток в далечината вляво е Мургаш, вдясно е основното било на Софийска планина (отвъд долината на Елешница) с първенеца си връх Готен най-отзад, а центъра на панорамата е зает от конуса на връх Асарица, който ще достигнем след малко.
Компания ни правят две кобили, които вече са заели полагащото им се място под сенките на единственото тук дърво и са се приготвили да "пладнат", както казват шопите.
В меките гънки между Копаната чукла, която подсичаме от юг, и Кацарската чукла, изпълваща този пейзаж, са се сгушили опустелите къщи на някогашна миниатюрна ябланишка махала около изворите на малкия поток Кози дол.
Няколко серпентини след Копаната чукла ни отвеждат към малка гола безименна височина, ограждаща от запад Ябланишките "пет кьошета" - седловината, чрез която се осъществява основната връзка между Ябланишката и Елешнишката долина. През тази седловина преминава коларският път от Ябланица през Софийската планина към Сеславци, Кремиковци или Локорско - част от най-краткия традиционен път от Софийското към Ботевградското поле. За използването на този път от незапомнени времена напомня името на върха над тукашната седловина - Асарица, съхранил в себе си спомена за старата крепост, охранявала това място в миналото.
Тук свършва днешният ни път по билото. Поемаме наляво и надолу, към Ябланишката долина и главната Ябланишка махала, която е в краката ни.
Вървим през хубава широколистна гора, покрита с дебел килим от дебели есенни листа. Освен останалото, те - оказва се - дават чудесна възможност за убежище и прикритие на разни горски обитатели. Можете ли да откриете жабата?
Сигурни сме, че сте успели, но все пак ето решението:
Подминаваме вече споменатата чешма с неособено хубава вода и след малко виждаме вляво да се отклонява пътечка. Тръгваме по нея и се наслаждаваме на прохладата, която тя предлага в иначе вече станалия горещ ден.
Малко по-късно пътеката достига малка и тясна речна долина, по която се спуска, за да достигне Ябланица.
Жегата ни кара да си мечтаем за хладна бира, а също така и за задължителната към нея скара. Предвкусваме разбор на прехода в някоя прохладна ябланишка кръчма, още повече, че имаме да убиваме повече от час и половина до пристигането на следобедния автобус около 16:00 (да, около, единственото, което се знае за него, е че тръгва в 15:00 от Своге, пък когато стигне в Ябланица - стигне). За наше огромно съжаление тук няма ни кръчма, ни дори магазин. Единственото място, където предлагат храна от Батулия нагоре в долината, се оказва хотелският комплекс с ресторант(и) в Тихов дол, на 4 км оттук, в по-горната ябланишка махала - Горановец. Нямаме желание (а и време) за подобно разкарване. Затова присядаме на прохлада под сянката на дървото пред кметството, до което дори няма асфалт, но за сметка на това са поставени - бас държим, че с европари и то немалко - по един брой пейка и кошче за боклук.
Ято гъски крякат на двадесет метра от нас, плацикайки се из Ябланишката река, и ни правят компания, докато чакаме автобуса. Той пристига - случайно или не - точно в 16:00 и ни отвежда - с кратка отбивка през Огоя - обратно в Своге. Оттам влаковете и автобусите за София са начесто, но тъй като нашият влак закъснява (трябва ли да се учудваме след всичко преживяно днес?!), имаме време за лелеяната порция скара, предоставена ни любезно и срещу скромна сума от съдържателя на малко гарово капанче. След това влакът идва и ни отнася към София.
Свали трак:
| bakyovo_yablanica.gpx |
| bakyovo_yablanica.gdb |
| bakyovo_yablanica.kml |
Widget is loading comments...
