Радуй - Банкя
КРАТКО РЕЗЮМЕ НА МАРШРУТА
Тръгване от с. Радуй 07:55 часа
Достигане на билото на планината под връх Криви камик 10:50 часа. Почивка (20 минути).
Тръгване от подножието на Криви камик 11:10 часа.
Пристигане на Райловско градище 12:20 часа. Почивка и обяд (20 минути).
Тръгване от Райловско градище 12:40 часа.
Пристигане в бившата резиденция "Банкя" 14:30 часа. Почивка (5 минути).
Тръгване от бившата резиденция Банкя 14:35 часа.
Пристигане в центъра на Банкя 14:55 часа.
Общо времетраене: 7 часа
Чисто ходене: 6 часа и 15 минути
Почивки: 45 минути
ОПИСАНИЕ НА МАРШРУТА
13 април 2012 г., Разпети петък
За изходен пункт избрахме с. Радуй, което се явява и най-западната точка на Люлин планина (разположено е в северното подножие на седловината, отделяща Люлин от Вискяр). Причините за това бяха няколко: на първо място, с изключение на едно отдавнашно и тегаво (38+ градуса Целзий) велоприключение преди много години, в рамките на което пресякохме планината между с. Клисура и с. Мещица, никога не бяхме посещавали най-западната част на Люлин; от друга страна решихме да започнем, а не да приключим, похода именно в Радуй до голяма степен заради "фантастичните" транспортни връзки, на което това китно планинско селце се радва (влак два пъти дневно съответно от София и от Перник и два автобуса от Перник във вторник и четвъртък). Предвид факта, че не беше нито вторник, нито четвъртък, оставаше възможност да се приберем само с влака, тръгващ от Радуй в 18:06 часа. Тази опция определено не беше добра, защото в случай на закъснение и изпускане на влака трябваше да разчитаме на автостоп, а ако се случеше да пристигнем (няколко часа) по-рано, трябваше да висим като прани гащи в селото. Подобно мероприятие във Василовци седмица по-рано се оказа много приятно изживяване, но ... всеки ден не е Лазаровден, нали? Другата опция за начален/краен пункт на похода - Банкя - бе много по-подходяща за финал предвид наличието на влакове, автобуси и маршрутки към София от ранни зори почти до полунощ.
И така - в 06:55 часа бодри и свежи се натоварваме на влака от София за Перник (не през Владайското дефиле, а през Волуяк и Радуй) и ... той почти ни приспива отново. Бавно си проправя път на запад през раззеленяващото се Софийско поле и още по-бавно започва да се изкачва на югозапад по седловината между Люлин и Вискяр през Храбърско и Златуша към Радуй. Малки гари (всъщност спирки) с имена като "Бригадир" и "Бригадирска слава" напомнят за времето и начина на изграждане на това железопътно трасе, което днес - като много други неща в китната ни татковина - създава впечатлението, че е оставено на доизживяване.
След точно час пуф-пафкане и трака-тракане влакът навлиза в гара Радуй. Слизаме ... и с изумление установяваме, че буквално всички пътници в доста пълния влак слизат заедно с нас. Но бързо съобразяваме, че предвид началото на дългия великденски "уикенд" и практическата липса на друг транспорт тъкмо до Радуй това стълпотворение не е никак случайно. На практика, оказва се, към днешна дата влакът София-Волуяк-Перник си е чиста проба "Радуйският влак". До всички останали точки от маршрута му има сравнително читав транспорт било от Перник, било от София.
От южния край на гаровия перон по широка пътека се слиза до асфалтово шосе, по което се тръгва наляво. След стотина метра то достига до мост над Радуйската река и започва сравнително стръмно изкачване в югоизточна посока. Това всъщност е асфалтовият път между Радуй и Расник, който за около 20 минути ни отвежда до табелата на изхода на селото. Всъщност селото е свършило доста преди това, а табелата е изключително "оптимистично" позиционирана. Общинарска или пътностроителна глупотевина, или пък намек за амбициозните бъдещи планове за лавинообразно разрастване на Радуй? Казва ли ти някой, пък и смее ли човек да пита. Точно тук се обръщаме назад, хвърляме прощален поглед към селото, правим му няколко снимки и свиваме рязко наляво - на североизток - и тръгваме по черен път.
Тръгване от с. Радуй 07:55 часа
Достигане на билото на планината под връх Криви камик 10:50 часа. Почивка (20 минути).
Тръгване от подножието на Криви камик 11:10 часа.
Пристигане на Райловско градище 12:20 часа. Почивка и обяд (20 минути).
Тръгване от Райловско градище 12:40 часа.
Пристигане в бившата резиденция "Банкя" 14:30 часа. Почивка (5 минути).
Тръгване от бившата резиденция Банкя 14:35 часа.
Пристигане в центъра на Банкя 14:55 часа.
Общо времетраене: 7 часа
Чисто ходене: 6 часа и 15 минути
Почивки: 45 минути
ОПИСАНИЕ НА МАРШРУТА
13 април 2012 г., Разпети петък
За изходен пункт избрахме с. Радуй, което се явява и най-западната точка на Люлин планина (разположено е в северното подножие на седловината, отделяща Люлин от Вискяр). Причините за това бяха няколко: на първо място, с изключение на едно отдавнашно и тегаво (38+ градуса Целзий) велоприключение преди много години, в рамките на което пресякохме планината между с. Клисура и с. Мещица, никога не бяхме посещавали най-западната част на Люлин; от друга страна решихме да започнем, а не да приключим, похода именно в Радуй до голяма степен заради "фантастичните" транспортни връзки, на което това китно планинско селце се радва (влак два пъти дневно съответно от София и от Перник и два автобуса от Перник във вторник и четвъртък). Предвид факта, че не беше нито вторник, нито четвъртък, оставаше възможност да се приберем само с влака, тръгващ от Радуй в 18:06 часа. Тази опция определено не беше добра, защото в случай на закъснение и изпускане на влака трябваше да разчитаме на автостоп, а ако се случеше да пристигнем (няколко часа) по-рано, трябваше да висим като прани гащи в селото. Подобно мероприятие във Василовци седмица по-рано се оказа много приятно изживяване, но ... всеки ден не е Лазаровден, нали? Другата опция за начален/краен пункт на похода - Банкя - бе много по-подходяща за финал предвид наличието на влакове, автобуси и маршрутки към София от ранни зори почти до полунощ.
И така - в 06:55 часа бодри и свежи се натоварваме на влака от София за Перник (не през Владайското дефиле, а през Волуяк и Радуй) и ... той почти ни приспива отново. Бавно си проправя път на запад през раззеленяващото се Софийско поле и още по-бавно започва да се изкачва на югозапад по седловината между Люлин и Вискяр през Храбърско и Златуша към Радуй. Малки гари (всъщност спирки) с имена като "Бригадир" и "Бригадирска слава" напомнят за времето и начина на изграждане на това железопътно трасе, което днес - като много други неща в китната ни татковина - създава впечатлението, че е оставено на доизживяване.
След точно час пуф-пафкане и трака-тракане влакът навлиза в гара Радуй. Слизаме ... и с изумление установяваме, че буквално всички пътници в доста пълния влак слизат заедно с нас. Но бързо съобразяваме, че предвид началото на дългия великденски "уикенд" и практическата липса на друг транспорт тъкмо до Радуй това стълпотворение не е никак случайно. На практика, оказва се, към днешна дата влакът София-Волуяк-Перник си е чиста проба "Радуйският влак". До всички останали точки от маршрута му има сравнително читав транспорт било от Перник, било от София.
От южния край на гаровия перон по широка пътека се слиза до асфалтово шосе, по което се тръгва наляво. След стотина метра то достига до мост над Радуйската река и започва сравнително стръмно изкачване в югоизточна посока. Това всъщност е асфалтовият път между Радуй и Расник, който за около 20 минути ни отвежда до табелата на изхода на селото. Всъщност селото е свършило доста преди това, а табелата е изключително "оптимистично" позиционирана. Общинарска или пътностроителна глупотевина, или пък намек за амбициозните бъдещи планове за лавинообразно разрастване на Радуй? Казва ли ти някой, пък и смее ли човек да пита. Точно тук се обръщаме назад, хвърляме прощален поглед към селото, правим му няколко снимки и свиваме рязко наляво - на североизток - и тръгваме по черен път.
Поглед към Радуй от южната периферия на селото
Вече сме в Люлин планина ... поне по дефиниция. Всъщност усещането за планина го няма. Тази най-западна част от планината на практика е обширна хълмиста област на прилична надморска височина (900-1000 м н. в.), заета от пасища, обработваеми земи и тук-таме горички и пресечена от многобройни черни пътища. Гара Радуй е на около 770 м н.в., а табелата на селото - на около 850 м н. в. В следващите два часа максималната височина, която ще се достигне, е около 950 м н. в., така че първата част от похода из Люлин всъщност е много лека разходка - така да се каже "за загрявка.
Между село Радуй и връх Форта: на запад се вижда главното било на Вискяр планина
В 09:00 часа, един час след тръгването ни от гарата, се озоваваме в южното подножие на вр. Форта, увенчан с военно поделение. Това е и най-високият връх в този дял на планината, но тъй като опитът за неговото изкчаване така или иначе ще ни отведе само до портала на поделението, се отказваме от това съмнително удоволствие и продължаваме напред. След половин час подсичаме от юг връх Голема могила, която може и да изглежда "голема" откъм Радова махала, но от нашата позиция - не съвсем, и пътят се насочва право на юг. 45 минути след Големата могила и общо 2 часа и 20 минути след началото на похода достигаме до кръстопът, на който пътят, по който вървим, пресича "магистралния" черен път между Дивотино и банкянския квартал Михайлово. Това всъщност е границата между хълмистата най-западна част на Люлин планина и същинската й планинска част, която се простира оттук до Владайския проход и е разделена на две от Бучинския проход. Точно над нас е "надвиснал" връх Криви камик.
"Същинската" Люлин планина се приближава
Пътят завива наляво, насочва се на изток и започва постепенно да се изкачва. След малко навлиза в широколистна гора, а малко по-късно съвсем се стеснява. Отляво под нас е доста стръмният северен планински склон, а вдясно над върховете на дърветата светлее билото на планината. Само за около половин час след пресичането на "магистралата" Дивотино-Михайлово сме на билото, на неколкостотин метра източно от Криви камик. Насочваме се към него и след около 5 минути достигаме до малко безименно връхче, отделено от Кривия камик с малка седловина.
Предвид факта, че кристално ясната доскоро утрин към този момент вече е доста "помътняла" (все още е слънчево, но е маранливо, а и "смоците" в Софийското и Пернишкото поле са надигнали високо глава) и няма да позволи кой-знае какви снимки, а и безименното връхче притежава така или иначе идентична на Кривия камик обзорност, решаваме да поспрем тук.
Предвид факта, че кристално ясната доскоро утрин към този момент вече е доста "помътняла" (все още е слънчево, но е маранливо, а и "смоците" в Софийското и Пернишкото поле са надигнали високо глава) и няма да позволи кой-знае какви снимки, а и безименното връхче притежава така или иначе идентична на Кривия камик обзорност, решаваме да поспрем тук.
На билото на Люлин: поглед към хълмистата най-западна част на планината
Поглед към Райловско градище (вляво) и сгушеното в подножието му село Люлин. На заден план е Дупевишкият дял на Люлин, а зад него - заснежената Витоша.
Връх Криви камик, до който така и не отидохме.
Пийваме водица, хапваме по една вафла и ... премисляме какво да правим оттук насетне. Първоначалната идея беше да достигнем х. Люлин и оттам да слезем към кв. Михайлово, откъдето я пеша, я с автобус да достигнем Банкя. Но към настоящия момент бяхме доста напред с графика, а денят, така да се каже, бе още пред нас. Затова взехме решение да удължим маршрута и да изкачим първенеца на този дял на планината - Райловско градище, който се вижда добре от това място на фона на огромната Витоша. Речено-сторено. Прибрахме си боклучетата и тръгнахме на изток по билото.
Пътят минава ту през поляни, ту през редки горички и за около половин час отвежда до седловина, на която пресича асфалтовото шосе от село Люлин към едноименната хижа. Може да се продължи по черен път по билото или пък по асфалта, който се движи непосредствено под него, по северния склон на планината. Избираме асфалта и за около десет минути достигаме до хижа Люлин (11:50 часа).
Всъщност е по-правилно да се каже "някогашната хижа Люлин". Единствената хижа в Люлин планина (ако не броим туристическата база на "Бонсови поляни" над Горна баня), построена преди близо половин век и предназначена да подслонява повече от 100 човека, днес е тъжна руина - разграбена и полуопожарена. Поредният паметник на днешното ни безхаберие, поредният безмълвен свидетел на десетилетно престъпление, извършвано от един народ спрямо земята, която го подслонява и незнайно защо още го търпи.
Пътят минава ту през поляни, ту през редки горички и за около половин час отвежда до седловина, на която пресича асфалтовото шосе от село Люлин към едноименната хижа. Може да се продължи по черен път по билото или пък по асфалта, който се движи непосредствено под него, по северния склон на планината. Избираме асфалта и за около десет минути достигаме до хижа Люлин (11:50 часа).
Всъщност е по-правилно да се каже "някогашната хижа Люлин". Единствената хижа в Люлин планина (ако не броим туристическата база на "Бонсови поляни" над Горна баня), построена преди близо половин век и предназначена да подслонява повече от 100 човека, днес е тъжна руина - разграбена и полуопожарена. Поредният паметник на днешното ни безхаберие, поредният безмълвен свидетел на десетилетно престъпление, извършвано от един народ спрямо земята, която го подслонява и незнайно защо още го търпи.
Трагичното състояние на някогашната хижа Люлин
"Но млъкни, сърце!", както е казал Поетът. Натъжени, поемаме по пътеката към Райловско градище, масивът на който се издига непосредствено на югоизток от хижата. Пътеката се движи през широколистна гора по десния бряг на малък поток и след малко достига извора му, който напомня за себе си с дискретно бълбукане. То идва от малко чучурче, даващо възможност да се напълни вода - единственият водоизточник по целия маршрут. Най-вероятно именно това е и изворът, който е захранвал вече пресъхналата чешма пред хижа Люлин.
След извора пътеката става много стръмна, но за сметка на това само за около 5 минути отвежда на билната седловина между върховете Мелича и Райловско градище. Оттук насетне до последния връх има десетина-петнадесет минути плавно изкачване в южна посока. Горе сме в 12:20 часа, четири и половина часа след тръгването от Радуй.
От върха се разкрива красива обзорна гледка към Витоша, Голо бърдо и планините на Краище. За съжаление времето си остава все така маранливо и неподходящо за панорамни снимки. Изяждаме по един сандвич, отдъхваме за двайсетина минути и се отправяме нататък.
Пътеката слиза по южния склон на върха и почти веднага достига малко "кръстовище", където се събира с път, водещ директно от с. Люлин към върха. Тук се свива наляво (на изток) по билото на планината и се върви през пасища. След малко се свива полуналяво (на североизток), подминават се едно-две други подобни "кръстовища", след което се доближава масивна широколистна гора в подножието на връх Гола могила, в началото на която пътят се разклонява (25 минути след тръгването от Райловско градище). Надясно се отива към върха и оттам за село Мало Бучино. Наляво (право на север) се тръгва за Банкя, накъдето сме се насочили.
Оттук пътят ни води през буковата гора, която същевременно се оказва и ... царство на моторизираните любители на планината. Дълбокият дол, спускащ се към Михайлово, по южната периферия на който се движим ние, ехти от неспирно бръмчене на двигатели на мотори и ATV-та. Това е единият неприятен аспект от преминаването на този участък. Другият е, че тяхното присъствие е създало многобройни "алтернативни" пътища, които обаче не са добра алтернатива за пешия турист предвид значителната им екстремност - търсен ефект за офроуд-маниаците. Миг невнимание на един разклон ни отпраща в грешна посока и "право надолу". За да се върнем "в правия път", е нужно ходене почти на четири крака обратно към правилната пътека.
Тя се понижава плавно към връх Остра чука. Името му е оправдано, ако го гледаш от север, но ние първоначално не разбрахме за съществуването му, макар да сме минали буквално върху него. Върхът, обаче, веднага ни напомни за себе си, когато започнахме да слизаме по северния му склон. Той е доста стръмен, на места пътеката е изровена и трябва да се внимава човек да не се подхлъзне, но иначе няма особени проблеми. След около 40 минути стръмнината свършва (временно), а с нея и гората. Озоваваме се на обширна и обзорна поляна. Вляво (на запад) личат къщите на кв. Михайлово, вдясно (а изток) - покривите на кв. Градоман, а право пред нас е самата Банкя. От поляната може да се тръгне наляво към Михайлово, но ние решаваме да слезем направо в Банкя и затова поемаме право напред. В интерес на истината това е чудесно място за още една почивка, но влошаващото се време и смръщващото се небе ни карат да не губим време. След ново кратко стръмно спускане пресичаме пътя между Михайлово и Градоман, срещаме двойка разхождащи се с куче, което явно не е тяхно, понеже решава да ги изостави и да се присъедини към нас, и плавно слизаме - през ливади, борови горички и изоставени призрачни (недо)постройки към резиденция Банкя. Тя е не по-малко призрачна, но пък пред нея има приятна беседка, на която спираме за кратък отдих и за да нахраним кучето (бездруго подозираме, че то е изчерпало запасите от храна на предишните си спътници и е неудържимо привлечено не от нашия чар, а именно от недоизядените ни припаси в раниците).
След това продължаваме надолу по алеите, за да достигнем портала на резиденцията. Оказва се, че колкото е лесно да влезеш в парка "отзад" (на практика не се разбира кога и къде точно си влязъл), толкова е трудно да излезеш "отпред". Порталът е заключен и се налага да прескачаме оградата. След това за нула време достигаме градския парк на Банкя, а минути след това сме на спирката на автобусите на градския транспорт на "кръговото", където освен автобуси 42 и 43 човек може да се възползва и от услугите на маршрутки 10 и 31. Днешното пътешествие на практика е приключено.
След извора пътеката става много стръмна, но за сметка на това само за около 5 минути отвежда на билната седловина между върховете Мелича и Райловско градище. Оттук насетне до последния връх има десетина-петнадесет минути плавно изкачване в южна посока. Горе сме в 12:20 часа, четири и половина часа след тръгването от Радуй.
От върха се разкрива красива обзорна гледка към Витоша, Голо бърдо и планините на Краище. За съжаление времето си остава все така маранливо и неподходящо за панорамни снимки. Изяждаме по един сандвич, отдъхваме за двайсетина минути и се отправяме нататък.
Пътеката слиза по южния склон на върха и почти веднага достига малко "кръстовище", където се събира с път, водещ директно от с. Люлин към върха. Тук се свива наляво (на изток) по билото на планината и се върви през пасища. След малко се свива полуналяво (на североизток), подминават се едно-две други подобни "кръстовища", след което се доближава масивна широколистна гора в подножието на връх Гола могила, в началото на която пътят се разклонява (25 минути след тръгването от Райловско градище). Надясно се отива към върха и оттам за село Мало Бучино. Наляво (право на север) се тръгва за Банкя, накъдето сме се насочили.
Оттук пътят ни води през буковата гора, която същевременно се оказва и ... царство на моторизираните любители на планината. Дълбокият дол, спускащ се към Михайлово, по южната периферия на който се движим ние, ехти от неспирно бръмчене на двигатели на мотори и ATV-та. Това е единият неприятен аспект от преминаването на този участък. Другият е, че тяхното присъствие е създало многобройни "алтернативни" пътища, които обаче не са добра алтернатива за пешия турист предвид значителната им екстремност - търсен ефект за офроуд-маниаците. Миг невнимание на един разклон ни отпраща в грешна посока и "право надолу". За да се върнем "в правия път", е нужно ходене почти на четири крака обратно към правилната пътека.
Тя се понижава плавно към връх Остра чука. Името му е оправдано, ако го гледаш от север, но ние първоначално не разбрахме за съществуването му, макар да сме минали буквално върху него. Върхът, обаче, веднага ни напомни за себе си, когато започнахме да слизаме по северния му склон. Той е доста стръмен, на места пътеката е изровена и трябва да се внимава човек да не се подхлъзне, но иначе няма особени проблеми. След около 40 минути стръмнината свършва (временно), а с нея и гората. Озоваваме се на обширна и обзорна поляна. Вляво (на запад) личат къщите на кв. Михайлово, вдясно (а изток) - покривите на кв. Градоман, а право пред нас е самата Банкя. От поляната може да се тръгне наляво към Михайлово, но ние решаваме да слезем направо в Банкя и затова поемаме право напред. В интерес на истината това е чудесно място за още една почивка, но влошаващото се време и смръщващото се небе ни карат да не губим време. След ново кратко стръмно спускане пресичаме пътя между Михайлово и Градоман, срещаме двойка разхождащи се с куче, което явно не е тяхно, понеже решава да ги изостави и да се присъедини към нас, и плавно слизаме - през ливади, борови горички и изоставени призрачни (недо)постройки към резиденция Банкя. Тя е не по-малко призрачна, но пък пред нея има приятна беседка, на която спираме за кратък отдих и за да нахраним кучето (бездруго подозираме, че то е изчерпало запасите от храна на предишните си спътници и е неудържимо привлечено не от нашия чар, а именно от недоизядените ни припаси в раниците).
След това продължаваме надолу по алеите, за да достигнем портала на резиденцията. Оказва се, че колкото е лесно да влезеш в парка "отзад" (на практика не се разбира кога и къде точно си влязъл), толкова е трудно да излезеш "отпред". Порталът е заключен и се налага да прескачаме оградата. След това за нула време достигаме градския парк на Банкя, а минути след това сме на спирката на автобусите на градския транспорт на "кръговото", където освен автобуси 42 и 43 човек може да се възползва и от услугите на маршрутки 10 и 31. Днешното пътешествие на практика е приключено.

raduj_bankia.gdb | |
File Size: | 49 kb |
File Type: | gdb |

raduj_bankia.gpx | |
File Size: | 287 kb |
File Type: | gpx |

raduj-bankia.kml | |
File Size: | 88 kb |
File Type: | kml |
HTML Comment Box is loading comments...