Село Понор - град Драгоман
КРАТКО РЕЗЮМЕ НА МАРШРУТА
Тръгване от разклона за с. Понор: 07:50 часа
Пристигане на връх Градище: 08:50 часа
Пристигане на безименен връх (915 м н. в.): 10:10 часа
Почивка 20 минути
Тръгване от безименен връх (915 м н. в.): 10:30 часа
Пристигане на паметник на кап. Маринов: 11:55 часа
Почивка 5 минути
Тръгване от паметник на кап. Маринов: 12:00 часа
Пристигане на връх Мека Црев: 12:15 часа
Почивка 20 минути
Тръгване от връх Мека Црев: 12:35 часа
Пристигане в Драгоман: 14:15 часа
Общо времетраене: 6 часа и 25 минути
Чисто ходене: 5 часа и 40 минути
Почивки: 45 минути
NB! Маршрутът е с изключително ниска степен на трудност. Като цяло е леко слизане - от 880 м н. в. в началната си точка до 730 м н. в. вкрайната. Няма стръмни участъци, независимо, че чисто статистически се изкачват почти десет "върха" по билото на Три уши. Предвид това разстоянието от над 23 км между началната и крайната точка не е проблем. Маршрутът е лек и от гледна точка на ориентирането: няма никаква възможност ходещият да се изгуби, дори да не разполага с подробни карти или GPS. През (почти) цялото време се ходи по хубав черен път, който следва билото на Три уши. Тъй като последното е напълно лишено от растителност и сравнително равно, ходещият във всеки един момент има прекрасен обзор към оставащата част от маршрута, така че дори да реши да се отклони някъде - както направихме ние в първата третина на маршрута с отбивката до връх Градище - винаги безпроблемно може да се върне на билния път.
Единственият проблем е пълната липса на вода от началото до края, така че запасяване с вода още от вкъщи е повече от препоръчително. Предвид липсата на растителност и следователно сенки изминаването му през горещите летни месеци би било силно затруднено, макар и не невъзможно. Все пак препоръчваме подобна разходка да се предприема през пролетта или есента - не само заради чисто климатичните условия, но и заради наличието на змии, на които тревистата и камениста повърхност предлага чудесни условия за живот, укритие и "изненадващи" от гледна точка на туриста срещи.
Голотата на Три уши и местоположението му предлагат фантастични гледки във всички посоки от началото до края на ходенето, които компенсират на моменти странния милитъри-пейзаж, сред който се движим. При всички положения, независимо, че в случая не става реч за класически "планински", а по-скоро за "полупланински" или дори "хълмист" туризъм, подобен маршрут предлага различни ракурси към редица планини наоколо, които обичайно са по-предпочитани от туристите. Маршрутът във всеки случай не е за изпускане!
ОПИСАНИЕ НА МАРШРУТА
Поемаме към днешния си поход в 7:10 часа с автобус №5 на Костинбродската автобусна линия, на който се качваме на спирката през пазарчето на булевардите „Бели Дунав” и „Ломско шосе”, до метростанция „Бели дунав”. За около половин час той ни отвежда до разклона за с. Понор, разположен приблизително по средата между Беледие хан и Бучин проход. Обръщаме се на запад, с лице към асфалтовия път към с. Понор и съзираме вляво от нас тревисто възвишение, по което право нагоре върви слабо личащ коларски път. Тръгваме по него и за по-малко от пет минути се озоваваме на възвишението Попова глава; вече сме на главното било на Три уши. Оттук в западна посока върви черният път, който следва билото. Поемаме по него на запад и за около половин час се озоваваме на следващо затревено възвишение, на което се мъдри ръждясала жълта табела, предупреждаваща ни, че навлизаме на територията на военен полигон, където се стреля и наред с това дебне опасността от невзривени снаряди.
Тръгване от разклона за с. Понор: 07:50 часа
Пристигане на връх Градище: 08:50 часа
Пристигане на безименен връх (915 м н. в.): 10:10 часа
Почивка 20 минути
Тръгване от безименен връх (915 м н. в.): 10:30 часа
Пристигане на паметник на кап. Маринов: 11:55 часа
Почивка 5 минути
Тръгване от паметник на кап. Маринов: 12:00 часа
Пристигане на връх Мека Црев: 12:15 часа
Почивка 20 минути
Тръгване от връх Мека Црев: 12:35 часа
Пристигане в Драгоман: 14:15 часа
Общо времетраене: 6 часа и 25 минути
Чисто ходене: 5 часа и 40 минути
Почивки: 45 минути
NB! Маршрутът е с изключително ниска степен на трудност. Като цяло е леко слизане - от 880 м н. в. в началната си точка до 730 м н. в. вкрайната. Няма стръмни участъци, независимо, че чисто статистически се изкачват почти десет "върха" по билото на Три уши. Предвид това разстоянието от над 23 км между началната и крайната точка не е проблем. Маршрутът е лек и от гледна точка на ориентирането: няма никаква възможност ходещият да се изгуби, дори да не разполага с подробни карти или GPS. През (почти) цялото време се ходи по хубав черен път, който следва билото на Три уши. Тъй като последното е напълно лишено от растителност и сравнително равно, ходещият във всеки един момент има прекрасен обзор към оставащата част от маршрута, така че дори да реши да се отклони някъде - както направихме ние в първата третина на маршрута с отбивката до връх Градище - винаги безпроблемно може да се върне на билния път.
Единственият проблем е пълната липса на вода от началото до края, така че запасяване с вода още от вкъщи е повече от препоръчително. Предвид липсата на растителност и следователно сенки изминаването му през горещите летни месеци би било силно затруднено, макар и не невъзможно. Все пак препоръчваме подобна разходка да се предприема през пролетта или есента - не само заради чисто климатичните условия, но и заради наличието на змии, на които тревистата и камениста повърхност предлага чудесни условия за живот, укритие и "изненадващи" от гледна точка на туриста срещи.
Голотата на Три уши и местоположението му предлагат фантастични гледки във всички посоки от началото до края на ходенето, които компенсират на моменти странния милитъри-пейзаж, сред който се движим. При всички положения, независимо, че в случая не става реч за класически "планински", а по-скоро за "полупланински" или дори "хълмист" туризъм, подобен маршрут предлага различни ракурси към редица планини наоколо, които обичайно са по-предпочитани от туристите. Маршрутът във всеки случай не е за изпускане!
ОПИСАНИЕ НА МАРШРУТА
Поемаме към днешния си поход в 7:10 часа с автобус №5 на Костинбродската автобусна линия, на който се качваме на спирката през пазарчето на булевардите „Бели Дунав” и „Ломско шосе”, до метростанция „Бели дунав”. За около половин час той ни отвежда до разклона за с. Понор, разположен приблизително по средата между Беледие хан и Бучин проход. Обръщаме се на запад, с лице към асфалтовия път към с. Понор и съзираме вляво от нас тревисто възвишение, по което право нагоре върви слабо личащ коларски път. Тръгваме по него и за по-малко от пет минути се озоваваме на възвишението Попова глава; вече сме на главното било на Три уши. Оттук в западна посока върви черният път, който следва билото. Поемаме по него на запад и за около половин час се озоваваме на следващо затревено възвишение, на което се мъдри ръждясала жълта табела, предупреждаваща ни, че навлизаме на територията на военен полигон, където се стреля и наред с това дебне опасността от невзривени снаряди.
Информацията от табелата получава и визуално потвърждение в лицето на множество бетонни тренировъчни сгради, пръснати из ливадите на запад и северозапад от нас.
Игнорираме заплахата, съдържаща се в надписа, и продължаваме напред, напускайки временно главното било и отправяйки се на северозапад към рида, увенчан от връх Градище, който ще е и най-високата точка по целия ни днешен маршрут. През тучна ливада, лавирайки между тренировъчните бетонни постройки, се озоваваме в подножието на каменистото Градище, след което поемаме по плавно изкачващия се негов югоизточен склон. Пресичаме полузасипани армейски окопи (бруствери) ...
... и точно час след началото на похода се озоваваме на върха. Покорили сме първенеца на Три уши! Ужасно горди от себе си, се наслаждаваме на открилата се пред нас във всички посоки панорама – на югоизток се белеят Витоша и Рила, на югозапад погледа се спира чак в Осогово и Руй, на север зад Чепън, който се вижда цял, от край до край, е Стара планина от Берковския балкан до Понор планина, на изток зад Мала планина се виждат върховете на Ржана и Голема планина. Под нас, окъпано от слънцето, е село Понор.
Право на запад погледът ни се плъзга по главното било на възвишенията Три уши, в западния край на които в далечината червенеят покривите на Драгоман. Северните склонове на главното било са осеяни с понори, ясно различими на фона на затревените хълмове благодарение на туфите храсти и дръвчета, изпълнили чашите и окичени с пролетни цветове. Благодарение на тях понорите ни се струват като гигантски вази. Гледката е неповторима!
Продължаваме пътя си чрез стръмно спускане по каменистия югозападен склон на Градище, следвайки трасето на гигантски полузасипан ров, който слиза в седловината, разделяща рида на Градището от главното било, и продължава в южна посока.
След като сме слезли в седловината, оставяме рова да следва своя път, а ние продължаваме на югозапад, лавирайки между чашите на понорите, достигайки отново до главното било непосредствено на изток от връх Попа. По черния билен път преминаваме през него, след което, точно два часа след началото на похода, се озоваваме на безименен връх (915 м н. в.), който е и най-високата точка по протежение на главното било по целия ни днешен маршрут. Спускаме се леко по западния му склон, след което си избираме местенце с по-тучна трева, на което правим и първата си по-дълга почивка за деня, гарнирана от сандвич и чаша чай. Точно пред нас е ниският и разлат връх Леща, в западното подножие на който е един от най-красивите понори, които срещаме по днешния си път.
След почивката продължаваме към връх Леща, изкачването на който на практика не усещаме. Тук е и първата ни директна среща с историята – именно оттук започва офанзивата на десния фланг на българската армия през ноември 1885 г. срещу заелите позиции по западните върхове на Три уши и Чепън сръбски войски. Оттогава насам, впрочем, Три уши е територия, резервирана за военните. Или поне беше такава до скоро – за добро или за зло. Днес не е проблем да се разхождаш из някогашния танков полигон, основната територия на който е разположена на обширното платовидно пространство между върховете Леща и Мека црев. Безбройните бункери, траншеи, окопи и укрития, съчетани с гигантските кратери на карстовите понори събуждат неволни асоциации за сюрреалистичен мизансцен на апокалиптична война. Движейки се сред този пейзаж, скоро се озоваваме в източното подножие на Мека црев и започваме да се изкачваме по каменистия му източен склон.
След малко се озоваваме на по-ниското, източно, връхче на тази височина, на което се издига скромен паметник на адютанта на княз Батенберг, Марин Маринов – една от основните фигури в атаката на Мека црев и Три уши. Тук наскоро произведеният в чин капитан 29 годишен русенец е тежко ранен, вследствие на което умира от раните си. Но не само паметникът, а като че ли всичко наоколо припомня онези дни, в които неопитната, понякога уплашена, но същевременно непоколебима и готова на всичко българска войска защитава наскоро извоюваната българска държавност. Оттук като на длан се вижда цялото някогашно бойно поле – от Забъргье на север до Вискяр на юг.
След кратка суетня около паметника на Капитан Маринов се изкачваме и на най-високата точка на Мека црев, след което посядаме за следваща почивка и чаша чай в югозападния край на възвишението, където се наслаждаваме на гледката на просналото се под нас Алдомировско блато, което блести на слънцето, оградено от чудните шарки пролетните нивя наоколо. Пред нас, зад дълбоката клисура западно от върха, са скалистите конуси на същинските Три уши.
След краткия отдих слизаме в клисурата по тясна, но добре видима пътека по северозападния склон на Мека црев. Отказваме се да продължим по билото и от изкачването на Ушите не защото сме уморени и не защото нямаме време, а защото това би означавало да се озовем право в сърцето на гигантската варовикова кариера „Пуклина”, която малко по малко изяжда западните склонове на Дръмски връх и Пуклина. Затова в клисурата поемаме полунадясно по широк и ясно очертан черен път, който подсича северните подножия на Ушите, лъкатушейки сред гъста, най-вече храстова растителност. Тук за пръв път от началото на днешния ни поход сещаме що е сянка, но пък заветът, който предлагат горичките, ни лишава от приятния северозападен ветрец, който ни съпровождаше на билото, и на моменти необичайната априлска горещина става доста осезаема. В един момент от лявата ни страна над се надвесват гигантските насипи в северния край на кариерата. Подсичаме и северния склон на Чавчи камък, след което гората свършва и пред нас се открива гледка към Драгоманското поле и самия Драгоман.
Лъкатушейки сред нивите, пътят ни отвежда до югозападните покрайнини на града, откъдето бързо достигаме до жп гарата.
Тъй като имаме предостатъчно време до следващия влак – оказва се, че сме се озовали в „мъртъв час” и от гледна точка на автобусния транспорт – решаваме да преминем жп линията по надлеза до гарата и да разгледаме центъра на града. Озоваваме се на площад, предлагащ ни класическа гледка – мегаломанска общинска сграда тип „късен социализъм”, съпътствана от читалището и срещулежащия му, отдавна изоставен някогашен градски хотел. Зад площада и вляво от него има нещо подобно на чаршия, на която опитваме местната скара-бира. След това се дотътряме отново до гарата, където в сенчеста прохлада дочакваме влака, който бавно, но решително ни връща в София.
Тъй като имаме предостатъчно време до следващия влак – оказва се, че сме се озовали в „мъртъв час” и от гледна точка на автобусния транспорт – решаваме да преминем жп линията по надлеза до гарата и да разгледаме центъра на града. Озоваваме се на площад, предлагащ ни класическа гледка – мегаломанска общинска сграда тип „късен социализъм”, съпътствана от читалището и срещулежащия му, отдавна изоставен някогашен градски хотел. Зад площада и вляво от него има нещо подобно на чаршия, на която опитваме местната скара-бира. След това се дотътряме отново до гарата, където в сенчеста прохлада дочакваме влака, който бавно, но решително ни връща в София.
| ponor-dragoman.gdb |
| ponor-dragoman.gpx |
| ponor-dragoman.kml |
HTML Comment Box is loading comments...
