Село Долни Лозен - село Долни Пасарел
КРАТКО РЕЗЮМЕ НА МАРШРУТА
Тръгване от с. Долни Лозен 09:15 часа
Пристигане на връх Половрак 11:15 часа. Почивка (20 минути).
Тръгване от връх Половрак 11:35 часа
Пристигане на Матейната чешма 12:45 часа. Обяд (40 минути).
Тръгване от Матейната чешма 13:25 часа
Пристигане на паметника на Д. Списаревски 14:00 часа. Почивка 5 минути.
Тръгване от паметника на Списаревски 14:05 часа
Пристигане в Долни Пасарел 14:45 часа
Общо времетраене: 5 часа и 30 минути
Чисто ходене: 4 часа 25 минути
Почивки: 65 минути
ОПИСАНИЕ НА МАРШРУТА
31 март 2012 г.
В осем и четвърт все още сънени се изтърколваме от метрото на (засега) последната му станция Младост-1 и се отправяме към спирката на автобус №5 на бул. Йерусалим, на около 50 метра от кръстовището с бул. Андрей Сахаров и срещу бл. 54 в Младост 1. С известно неудоволствие установяваме, че автобусите спазват разписанието си и тъкмо сме изпуснали този в 8:15. Не позволяваме, обаче, това да помрачи ведрото ни настроение, и зачакваме следващия, който отново идва точно навреме – в 8:37 часа. В компанията на малобройни себеподобни, немалко „виладжии”, тръгнали да нагледат имота след тежката зима и неколцина младежи, прибиращи се в село след очевидно тежка нощ в софийските заведения, се понасяме към Лозен.
Точно 30 минути по-късно автобусът изсипва всичките си пътници на последната си спирка насред Долни Лозен, на близо 700 м надморска височина. Ние, както ни приляга на кашкавал-туристи, първо се отбиваме до най-близкия мини-маркет, където си купуваме минерална вода, и точно в 9:15 часа прави първата си крачка към планината.
Пътят ни води през все още притихналото село, в което не се чуват нито кучета, нито петли. След достигане на източния край на ул. "Ненко Германски" с плавен и широк завой надясно се поема по ул. „Иван Пешев”. След неколкостотин метра се достига мост, по който се завива наляво по ул. „Васил Левски”. 150-200 метра след това имаме две възможности: да отбием полунадясно по ул. „Полувраг” и да се отправим на югоизток към „екопътеката”, водеща през манастира св. Спас към вр. Половрак и оттам през паметника на Д. Списаревски към с. Пасарел, или непосредствено преди това да свием рязко вдясно по ул. „Ибровица” и да тръгнем право на юг към планината. Ние избираме втория вариант.
Планината ни емва още тозчас. По стръмната ул. „Ибровица” скоро достигаме последните къщи на селото и виждаме пред себе си черен път, който е нещо като продължение на улицата и води направо и нагоре в млада иглолистна гора, разположена – според картата – в местност със симпатичното име „Крастав кон”. По този път пъплим по високия ляв (западен) бряг на безименен поток, докато покрай самия поток – само на няколко десетки метра вляво (на изток) – има и пътека, вървяща успоредно с черния път. След около 15 минути, на надморска височина от около 850 м, решаваме да изоставим стръмния черен път и тръгваме наляво към реката, за да поемем по пътеката покрай нея. Непосредствено след достигане на тази пътека тя пресича реката и се отправя на изток през букова гора. Десет минути след прецапването на реката се излиза от гората и се достига обширна поляна, на която пътеката буквално изчезва. В източния край на поляната има храстова растителност, която се преодолява внимателно, за да не се скъса някоя дреха, веднага след което се достига друг черен път, водещ в южна посока. Поема се вдясно по него. Той се изкачва плавно към билото на планината, правейки голяма дъга наляво. За около 20 минути се достига надморска височина от около 1000 м, след което пътят продължава на югоизток по равен терен. Вдясно в гората, на около 100 м, се вижда малък (ловджийски?) бивак, където има възможност да се пие и/или налее вода. Това е небезизвестният в тази част на планината Ибров кладенец.
След ходене по равното от около 10 минути гората се разрежда и на изток се показват стръмните скали по западния склон на Половрак. От този момент насетне ходещият е в непрекъсната визуална връзка с върха. Точно тук черният път се разделя на две. Да се тръгне полуналяво изглежда по-прекият вариант. Но при него се слиза право надолу към обширната поляна Радиво ливаде и се губи набраната височина. Затова решаваме да тръгнем по малко по-дългия, но запазващ достигнатата височина път полунадясно, който с широка плавна дъга обикаля от запад и юг Радино ливаде, за да достигне малко езерце в южния, по-висок край на въпросната поляна. Тук в тревата личи съборен стар жълто-черен стълб с указателни табели, а пространството е прорязано от поне няколко кръстосващи се черни пътища, идващи и отиващи във всички посоки.
За щастие връх Половрак е добре виден от тази точка, така щото просто трябва да се избере път, който очевидно отива към него. Наред с това сме подпомогнати и от сравнително прилична червено-бяла маркировка на гореспоменатата екопътека, чието трасе всъщност вече сме достигнали и по което поемаме към върха.
За около 15 минути леко ходене по почти равен терен през смесена гора се достига до самото подножие на върха, където има постройка. Вратата е отключена и само притворена с импровизирано резе от найлонов плик. Вътре обстановката е спартанска – камина с подпалки и малко дръвца, хоризонтално кюмбе, големи дървени маси с дървени пейки и скован двуетажен нар, на който в случай на нужда може и да се преспи. Дори има и няколко сгънати одеала.
След първи досег с друго човешко същество след напускането на селото, шофиращо руски военен джип и отпрашило в източна посока, и кратко мотаене в и около заслона, поемаме по стръмния и тревист югозападен скат на вр. Половрак, за да се озовем около 15 минути по-късно (и точно два часа след тръгването си от селото, в 11:15 часа) на самия връх. Той е скалист в югозападната си част, където скромно се вее малък национален трибагреник.
Върхът е нисък за родните планинарски стандарти – „само” 1182 м, което го прави трети по височина в Лозенската планина (след Попов дял и Ланина могила) – но предлага прекрасни гледки.
Като на длан пред погледа на изкачилия го се вижда цялото Софийско поле, цяла Западна Стара Планина, Витоша от „Копитото” чак до Ярлово, цяла Северна Рила с чашата на язовир Искър пред нея, както и вълшебните меки форми на Лозенска и Плана планина.
На северозапад от върха, в подножието на планината личи сгушеното в нея село Лозен, а тишината горе се нарушава само и единствено от … боботенето на автомобилите по магистрала Тракия непосредствено преди Нови хан.
Тръгване от с. Долни Лозен 09:15 часа
Пристигане на връх Половрак 11:15 часа. Почивка (20 минути).
Тръгване от връх Половрак 11:35 часа
Пристигане на Матейната чешма 12:45 часа. Обяд (40 минути).
Тръгване от Матейната чешма 13:25 часа
Пристигане на паметника на Д. Списаревски 14:00 часа. Почивка 5 минути.
Тръгване от паметника на Списаревски 14:05 часа
Пристигане в Долни Пасарел 14:45 часа
Общо времетраене: 5 часа и 30 минути
Чисто ходене: 4 часа 25 минути
Почивки: 65 минути
ОПИСАНИЕ НА МАРШРУТА
31 март 2012 г.
В осем и четвърт все още сънени се изтърколваме от метрото на (засега) последната му станция Младост-1 и се отправяме към спирката на автобус №5 на бул. Йерусалим, на около 50 метра от кръстовището с бул. Андрей Сахаров и срещу бл. 54 в Младост 1. С известно неудоволствие установяваме, че автобусите спазват разписанието си и тъкмо сме изпуснали този в 8:15. Не позволяваме, обаче, това да помрачи ведрото ни настроение, и зачакваме следващия, който отново идва точно навреме – в 8:37 часа. В компанията на малобройни себеподобни, немалко „виладжии”, тръгнали да нагледат имота след тежката зима и неколцина младежи, прибиращи се в село след очевидно тежка нощ в софийските заведения, се понасяме към Лозен.
Точно 30 минути по-късно автобусът изсипва всичките си пътници на последната си спирка насред Долни Лозен, на близо 700 м надморска височина. Ние, както ни приляга на кашкавал-туристи, първо се отбиваме до най-близкия мини-маркет, където си купуваме минерална вода, и точно в 9:15 часа прави първата си крачка към планината.
Пътят ни води през все още притихналото село, в което не се чуват нито кучета, нито петли. След достигане на източния край на ул. "Ненко Германски" с плавен и широк завой надясно се поема по ул. „Иван Пешев”. След неколкостотин метра се достига мост, по който се завива наляво по ул. „Васил Левски”. 150-200 метра след това имаме две възможности: да отбием полунадясно по ул. „Полувраг” и да се отправим на югоизток към „екопътеката”, водеща през манастира св. Спас към вр. Половрак и оттам през паметника на Д. Списаревски към с. Пасарел, или непосредствено преди това да свием рязко вдясно по ул. „Ибровица” и да тръгнем право на юг към планината. Ние избираме втория вариант.
Планината ни емва още тозчас. По стръмната ул. „Ибровица” скоро достигаме последните къщи на селото и виждаме пред себе си черен път, който е нещо като продължение на улицата и води направо и нагоре в млада иглолистна гора, разположена – според картата – в местност със симпатичното име „Крастав кон”. По този път пъплим по високия ляв (западен) бряг на безименен поток, докато покрай самия поток – само на няколко десетки метра вляво (на изток) – има и пътека, вървяща успоредно с черния път. След около 15 минути, на надморска височина от около 850 м, решаваме да изоставим стръмния черен път и тръгваме наляво към реката, за да поемем по пътеката покрай нея. Непосредствено след достигане на тази пътека тя пресича реката и се отправя на изток през букова гора. Десет минути след прецапването на реката се излиза от гората и се достига обширна поляна, на която пътеката буквално изчезва. В източния край на поляната има храстова растителност, която се преодолява внимателно, за да не се скъса някоя дреха, веднага след което се достига друг черен път, водещ в южна посока. Поема се вдясно по него. Той се изкачва плавно към билото на планината, правейки голяма дъга наляво. За около 20 минути се достига надморска височина от около 1000 м, след което пътят продължава на югоизток по равен терен. Вдясно в гората, на около 100 м, се вижда малък (ловджийски?) бивак, където има възможност да се пие и/или налее вода. Това е небезизвестният в тази част на планината Ибров кладенец.
След ходене по равното от около 10 минути гората се разрежда и на изток се показват стръмните скали по западния склон на Половрак. От този момент насетне ходещият е в непрекъсната визуална връзка с върха. Точно тук черният път се разделя на две. Да се тръгне полуналяво изглежда по-прекият вариант. Но при него се слиза право надолу към обширната поляна Радиво ливаде и се губи набраната височина. Затова решаваме да тръгнем по малко по-дългия, но запазващ достигнатата височина път полунадясно, който с широка плавна дъга обикаля от запад и юг Радино ливаде, за да достигне малко езерце в южния, по-висок край на въпросната поляна. Тук в тревата личи съборен стар жълто-черен стълб с указателни табели, а пространството е прорязано от поне няколко кръстосващи се черни пътища, идващи и отиващи във всички посоки.
За щастие връх Половрак е добре виден от тази точка, така щото просто трябва да се избере път, който очевидно отива към него. Наред с това сме подпомогнати и от сравнително прилична червено-бяла маркировка на гореспоменатата екопътека, чието трасе всъщност вече сме достигнали и по което поемаме към върха.
За около 15 минути леко ходене по почти равен терен през смесена гора се достига до самото подножие на върха, където има постройка. Вратата е отключена и само притворена с импровизирано резе от найлонов плик. Вътре обстановката е спартанска – камина с подпалки и малко дръвца, хоризонтално кюмбе, големи дървени маси с дървени пейки и скован двуетажен нар, на който в случай на нужда може и да се преспи. Дори има и няколко сгънати одеала.
След първи досег с друго човешко същество след напускането на селото, шофиращо руски военен джип и отпрашило в източна посока, и кратко мотаене в и около заслона, поемаме по стръмния и тревист югозападен скат на вр. Половрак, за да се озовем около 15 минути по-късно (и точно два часа след тръгването си от селото, в 11:15 часа) на самия връх. Той е скалист в югозападната си част, където скромно се вее малък национален трибагреник.
Върхът е нисък за родните планинарски стандарти – „само” 1182 м, което го прави трети по височина в Лозенската планина (след Попов дял и Ланина могила) – но предлага прекрасни гледки.
Като на длан пред погледа на изкачилия го се вижда цялото Софийско поле, цяла Западна Стара Планина, Витоша от „Копитото” чак до Ярлово, цяла Северна Рила с чашата на язовир Искър пред нея, както и вълшебните меки форми на Лозенска и Плана планина.
На северозапад от върха, в подножието на планината личи сгушеното в нея село Лозен, а тишината горе се нарушава само и единствено от … боботенето на автомобилите по магистрала Тракия непосредствено преди Нови хан.
Билото на Лозенска планина с Витоша на заден план
Село Лозен и Софийското поле
Магистрала "Тракия" в полите на планината
Първенецът на Лозенска планина - Попов дял
Поглед на югозапад към язовир "Искър" и Рила на заден план
Точно днес, за жалост, високите части и на Балкана, и на Витоша, и на Рила са обвити в мощни сиви облаци, които не позволяват цялата тази прелест да бъде видяна (а и фотографирана) в целия й блясък. Но нищо – дори така гледката спира дъха, пък и буди у нас желанието да дойдем тук поне още веднъж, в хубаво и кристално ясно време, за да пием с шепи от красотата на това място.
Ние, разбира се, няма да сме кашкавал-туристи, ако на място като това нахраним не само душата, но и тялото си. След двадесетминутна почивка, един сандвич и чаша чай свеждаме глава пред гроба на незнайния четник от Хвърковатата чета на Бенковски, оставил живота си на върха и почетен със скромен паметник от няколко родолюбиви подуенски семейства, и се отправяме обратно към заслона. Там се сблъскваме с преминаващ кортеж от четири раздрънкани джипа на офроуд-любители, търсим означения на картите „Калугерски кладенец” и го намираме само за да установим, че от чешмата на това място отдавна не тече вода, макар бълбукането на такава да се чува дълбоко в недрата на бетонния каптаж. Оттам пътят продължава назад до Радино ливаде и падналия указателен стълб.
Оттук насетне се продължава по трасето на екопътеката от с. Лозен към с. Пасарел, следвайки бяло-червената маркировка. От заслона в подножието на Половрак чак до Пасарел преходът не уморява повече от разходка в Борисовата градина.
Напускайки Радино ливаде, черният път прехвърля главното било на планината през ниската седловина между върховете Абаджийски чукар и Лескова Могила и продължава на запад в смесена широколистна гора, обхождайки от юг гористия Абаджийски чукар. Скоро гората отстъпва място на пасторални пасища югозападно и южно от скалистия и плосък купол на връх Ланина могила. Заснежените източни подножия на Черни връх и Резньовете сякаш могат да бъдат докоснати с ръка …
Около 20 минути след падналия указателен стълб на Радино ливаде се достига кръстопът на няколко черни пътя и пътеки. Тук се разделят пътищата от Лозен/Половрак съответно към Пасарел и Кокаляне. Този към Кокаляне уж трябва да е означен с жълта маркировка, но такава – поне на това място – не личи ясно. Във всеки случай Кокалянският маршрут се отправя на запад-северозапад, държейки по-голяма височина и подсичайки непосредствено южното подножие на Ланина могила, докато за Пасарел се продължава на югозапад и надолу. Малко по-късно – общо около 70 минути след тръгването от връх Половрак (т. е. в 12:45 часа) – се достига до Матейната чешма.
Тук душите ни на кашкавал-туристи ликуват. Няколко масивни дървени маси със също толкова масивни дървени пейки и импровизиран бар-плот под короната на самотно дърво предлагат чудесна възможност за отдих и обяд. Самата Матейна чешма, която позволява попълване на запасите от вода, е на около 100 метра западно оттук. За по-ентусиазираните любители на жарта и скарата има голямо открито огнище. В короната на дървото дори има дървено сандъче-аптечка, в което се мъдри турникет.
Ние, разбира се, няма да сме кашкавал-туристи, ако на място като това нахраним не само душата, но и тялото си. След двадесетминутна почивка, един сандвич и чаша чай свеждаме глава пред гроба на незнайния четник от Хвърковатата чета на Бенковски, оставил живота си на върха и почетен със скромен паметник от няколко родолюбиви подуенски семейства, и се отправяме обратно към заслона. Там се сблъскваме с преминаващ кортеж от четири раздрънкани джипа на офроуд-любители, търсим означения на картите „Калугерски кладенец” и го намираме само за да установим, че от чешмата на това място отдавна не тече вода, макар бълбукането на такава да се чува дълбоко в недрата на бетонния каптаж. Оттам пътят продължава назад до Радино ливаде и падналия указателен стълб.
Оттук насетне се продължава по трасето на екопътеката от с. Лозен към с. Пасарел, следвайки бяло-червената маркировка. От заслона в подножието на Половрак чак до Пасарел преходът не уморява повече от разходка в Борисовата градина.
Напускайки Радино ливаде, черният път прехвърля главното било на планината през ниската седловина между върховете Абаджийски чукар и Лескова Могила и продължава на запад в смесена широколистна гора, обхождайки от юг гористия Абаджийски чукар. Скоро гората отстъпва място на пасторални пасища югозападно и южно от скалистия и плосък купол на връх Ланина могила. Заснежените източни подножия на Черни връх и Резньовете сякаш могат да бъдат докоснати с ръка …
Около 20 минути след падналия указателен стълб на Радино ливаде се достига кръстопът на няколко черни пътя и пътеки. Тук се разделят пътищата от Лозен/Половрак съответно към Пасарел и Кокаляне. Този към Кокаляне уж трябва да е означен с жълта маркировка, но такава – поне на това място – не личи ясно. Във всеки случай Кокалянският маршрут се отправя на запад-северозапад, държейки по-голяма височина и подсичайки непосредствено южното подножие на Ланина могила, докато за Пасарел се продължава на югозапад и надолу. Малко по-късно – общо около 70 минути след тръгването от връх Половрак (т. е. в 12:45 часа) – се достига до Матейната чешма.
Тук душите ни на кашкавал-туристи ликуват. Няколко масивни дървени маси със също толкова масивни дървени пейки и импровизиран бар-плот под короната на самотно дърво предлагат чудесна възможност за отдих и обяд. Самата Матейна чешма, която позволява попълване на запасите от вода, е на около 100 метра западно оттук. За по-ентусиазираните любители на жарта и скарата има голямо открито огнище. В короната на дървото дори има дървено сандъче-аптечка, в което се мъдри турникет.
Кът за отдих край Матейната чешма
След четиридесетминутна обедна почивка, гарнирана със сандвичи, чай, варени яйца и домати походът ни продължава право на юг към Пасарел. Обикаля се с широка дъга от запад малка горичка и се върви по разкошните пасища. Точно тук се срещат първите немоторизирани посетители на планината – двойка млади жени, идващи откъм Пасарел. След пресичане на съвсем тесен пояс широколистни дървета се достига до нова обширна ливада, по периферията на която на различни места са накацали самотни постройки. Пред една от тях има паркирани няколко джипа, а компания от младежи се суети около многообещаваща жарава.
Пътят продължава на юг към южния край на ливадата и постепенно навлиза в смесена – основно дъбова – широколистна гора. Тук той вече преминава в нормална пътека, преминаваща по дъното на тесния „Стражарски дол” по бреговете на малък безименен поток. Пътеката на места е преградена от паднали дървета и неколкократно пресича потока, за да достигне в крайна сметка до лобното място на поручик Димитър Списаревски – летецът, пожертвал съзнателно живота си, защитавайки София при бомбардировките през 1943 г. Тук е изграден импровизиран мемориал както в памет на Списаревски, така и на всички летци, загинали в онези месеци при бойните действия в небето над столицата.
На това място сме обзети от смесени чувства. Иска ни се да запалим свещ в памет на загиналите, но напразно търсим такава. Знайно е, че свещи Църквата даром не дава, но можеше поне да се оставят няколко свещички и „касичка за дарения” до тях. Никой не би отказал да пусне своята лепта от 20-50 стотинки … От друга страна мястото има твърде „пикников” вид с дървените пейки и маси, огнищата и купчините пепел наоколо. Колкото и да обичаме кашкавал-туризма, не считаме, че мястото на саможертвата на един български воин е подходящо за ешмедемета, гарнирани със скара-бира.
Пътят продължава на юг към южния край на ливадата и постепенно навлиза в смесена – основно дъбова – широколистна гора. Тук той вече преминава в нормална пътека, преминаваща по дъното на тесния „Стражарски дол” по бреговете на малък безименен поток. Пътеката на места е преградена от паднали дървета и неколкократно пресича потока, за да достигне в крайна сметка до лобното място на поручик Димитър Списаревски – летецът, пожертвал съзнателно живота си, защитавайки София при бомбардировките през 1943 г. Тук е изграден импровизиран мемориал както в памет на Списаревски, така и на всички летци, загинали в онези месеци при бойните действия в небето над столицата.
На това място сме обзети от смесени чувства. Иска ни се да запалим свещ в памет на загиналите, но напразно търсим такава. Знайно е, че свещи Църквата даром не дава, но можеше поне да се оставят няколко свещички и „касичка за дарения” до тях. Никой не би отказал да пусне своята лепта от 20-50 стотинки … От друга страна мястото има твърде „пикников” вид с дървените пейки и маси, огнищата и купчините пепел наоколо. Колкото и да обичаме кашкавал-туризма, не считаме, че мястото на саможертвата на един български воин е подходящо за ешмедемета, гарнирани със скара-бира.
Паметникът на Димитър Списаревски
Кът за пикници край паметника на Списаревски
Поклон пред паметта им!
Нейсе … След кратка пауза поемаме отново по пътеката, за да срещне втората (и последна) за деня двойка пеши туристи и да достигнем съвсем скоро до дървен портал, маркиращ южния, „пасарелски” край на вече неколкократно споменатата екопътека. Оттук пътят свива полуналяво, на югоизток, преминава през малка вилна зона и, провирайки се между възвишенията Долна Гола Могила и Връшника, достига покрайнините на село Долни Пасарел. Отляво остават селските гробища с гробищния храм „Св. Георги Победоносец”. По стръмната улица „Капитан Димитър Списаревски” се слиза до пресечката й с ул. „Капитан Петко войвода”, където се образува миниплощад, на който е и последната/началната (зависи от гледната точка) спирка на автобус №3. Часът е 14:45, слизането от Матейната чешма до Долни Пасарел е отнело точно 80 минути. От тръгването в Долни Лозен са изминали 5 часа и половина.
Следващият автобус за София тръгва в 15:20 часа (в предпразник и празник автобусите от Долни Пасарел са през един час, тръгвайки в „и двадесет минути”). Има достатъчно време за една заслужена бира в едно от няколкото капанчета наоколо, след което автобусът бавно ни отнася надолу по р. Искър към София.
Следващият автобус за София тръгва в 15:20 часа (в предпразник и празник автобусите от Долни Пасарел са през един час, тръгвайки в „и двадесет минути”). Има достатъчно време за една заслужена бира в едно от няколкото капанчета наоколо, след което автобусът бавно ни отнася надолу по р. Искър към София.
| dolni_lozen_polovrak_pasarel.gdb |
| dolni_lozen_polovrak_pasarel.gpx |
| dolni_lozen_polovrak_pasarel.kmz |
HTML Comment Box is loading comments...
