Село Осеновлаг - връх Козница - връх Чукава - село Осеновлаг
КРАТКО РЕЗЮМЕ НА МАРШРУТА
Тръгване от Осеновлаг: 07:25 часа
Пристигане на връх Козница: 09:35 часа. Почивка 30 минути.
Пристигане на седловината между Ржана и Голема планина в подножието на Вокеница: 12:00 часа
Пристигане на разклона за хижа Лескова: 13:10 часа. Обедна почивка 35 минути.
Пристигане на връх Чукава: 15:25 часа. Почивка 5 минути
Пристигане при Хайдушкия кладенец: 15:50 часа. Почивка 15 минути.
Пристигане в Осеновлаг: 17:25 часа.
Общо времетраене: 10 часа
Чисто ходене: 7 часа и 10 минути
Почивки: общо 2 часа и 50 минути (няколко големи за общо 1 час и 25 минути и още толкова за многобройни кратки спирания за снимане и поемане на въздух)
NB! Маршрутът е сравнително тежък за средностатистически кашкавал турист, но не и невъзможен. Макар да не е маркиран в по-голямата си част (маркировка се появява "от нищото" на седловината между Ржана и Голема планина, после изчезва по същия начин; има колове между връх Увеса и Чукава по билото на Голема планина - част от маркировката Ком - Емине), опасността от изгубване е минимална, особено в хубаво време. Вода има в началото на маршрута - на площадчето в Осеновлаг, на Хайдушкия кладенец след връх Чукава и на влизане в селото при слизането от Чукава.
Снимките ни не се отличават с високо качество поради това, че а) бяхме със "сапунерка" и б) бяхме забравили SD-картата й, та можахме да направим с нея само пет-шест снимки, а останалото със смартфон. Стават и такива бели понякога ...
ОПИСАНИЕ НА МАРШРУТА
Петък, 21 март 2014 година
Чака ни дълъг ден…
Затова ставаме по първи петли, освежаваме се с кафе и тръгваме без забавяне. В колата включваме GPS-а, който бодро ни съобщава, че отправната точка на днешното ни ходене – Осеновлаг – е на 34 км от нас по права линия. В действителност, обаче, разстоянието е 90 километра и се взема за около час и половина стегнато каране из теснините на Искърския пролом и долината на Габровница.
Козница ни е отдавнашен мерак. Характерният, самотен и видим отвсякъде първенец на Ржана ни примамва, където и да отидем, и все си казваме, че „трябва да го качим някой ден”. Обаче така и не успявахме да стигнем до него. Е, днес денят настъпи. При това – съгласно с предварителния план – в комплект с по-малкото му братче – Чукава. Речено – сторено!
И така, след малко повече от час и половина внимателно и максимално бързо шофиране се озоваваме в горния край на Осеновлаг, на нещо средно между площад и обръщало на автобус, току пред затворен хранителен магазин. В селото не се вижда жива душа, а въпреки все още хладната утрин не съзираме дим над нито един комин. Човек може да реши, че селото е мъртво. Както установяваме с радост по-късно същия ден, това не е така.
Поглеждаме наляво и го виждаме – масивен скален венец над почти отвесни затревени склонове, увенчан от кула на мобилен оператор, надвиснал над селото и докосващ небето: Козница! Да, няма ниски и високи върхове, всичко е въпрос на гледна и отправна точка. Козница е сред най-високите върхове у нас, ако пресмятаме денивелацията, която трябва да се преодолее от мястото, докъдето може да се отиде с транспорт, до върха. Ако човек тръгне от Зверино в Искърския пролом, ще трябва да преодолее над 1300 метра вертикално разстояние, за да го покори. Май само Ботев (от север) е с по-голяма разлика между себе си и изходната точка - Мазането. Разбира се, Осеновлаг е доста по-високо от Зверино, но 800 метра денивелация до върха не са за подценяване. Още повече, когато изкачването е безпощадно кратко като линейно разстояние. Затова не губим и минута, мятаме раниците на гръб и тръгваме, изпълнени с решимост.
Връщаме се стотина метра назад по пътя и тръгваме на североизток по тясна пътека покрай западната ограда на селските гробища. Първият и последен звук, който чуваме в селото, е яростният лай на дребно куче, което едновременно ни посреща и изпраща, преди да потънем в борова гора малко над гробището. Пътеката е немаркирана, но много ясно доловима – дълбоко изровена (явно от мотоциклетисти) права и на практика отвесна черта, която с невероятен наклон прорязва гората и ни отвежда все по-нагоре и по-нагоре.
Останали без дъх, след малко достигаме черен път сред боровете, по който тръгваме надясно (на изток). Той също не е от най-полегатите, но в сравнение с досегашната пътека ходенето по него ни се струва като неделен воаяж по „Витошка”. Пътят ни извежда от боровата гора, подсича от юг млада букова горичка и след малко прави плавен, но неумолим завой наляво, за да тръгне право на север по долината на един от безименните начални притоци на Габровница. Точно на това място ние го напускаме.
Да, пътят също би ни извел на върха – той го подсича от изток по долината на потока, за да излезе в северното му подножие и с няколко серпентини да преодолее северния му скат. Ние, обаче, този път сме решили като ще е гарга, да е рошава, и атакуваме фронтално по югоизточния безлесен склон на Козница. Пътека на практика няма – тук-таме в тревата личат следи от по-дълбоко врязали се гуми на мотори, но пътят е повече от ясен – нагоре и все нагоре към върха. Единственото, за което трябва да се внимава, е да не се отиде прекалено на запад, за да не се озове човек пред скалния откос от южната му страна, който се вижда от селото. Минаването оттам ни се струва (почти) невъзможно.
Тръгване от Осеновлаг: 07:25 часа
Пристигане на връх Козница: 09:35 часа. Почивка 30 минути.
Пристигане на седловината между Ржана и Голема планина в подножието на Вокеница: 12:00 часа
Пристигане на разклона за хижа Лескова: 13:10 часа. Обедна почивка 35 минути.
Пристигане на връх Чукава: 15:25 часа. Почивка 5 минути
Пристигане при Хайдушкия кладенец: 15:50 часа. Почивка 15 минути.
Пристигане в Осеновлаг: 17:25 часа.
Общо времетраене: 10 часа
Чисто ходене: 7 часа и 10 минути
Почивки: общо 2 часа и 50 минути (няколко големи за общо 1 час и 25 минути и още толкова за многобройни кратки спирания за снимане и поемане на въздух)
NB! Маршрутът е сравнително тежък за средностатистически кашкавал турист, но не и невъзможен. Макар да не е маркиран в по-голямата си част (маркировка се появява "от нищото" на седловината между Ржана и Голема планина, после изчезва по същия начин; има колове между връх Увеса и Чукава по билото на Голема планина - част от маркировката Ком - Емине), опасността от изгубване е минимална, особено в хубаво време. Вода има в началото на маршрута - на площадчето в Осеновлаг, на Хайдушкия кладенец след връх Чукава и на влизане в селото при слизането от Чукава.
Снимките ни не се отличават с високо качество поради това, че а) бяхме със "сапунерка" и б) бяхме забравили SD-картата й, та можахме да направим с нея само пет-шест снимки, а останалото със смартфон. Стават и такива бели понякога ...
ОПИСАНИЕ НА МАРШРУТА
Петък, 21 март 2014 година
Чака ни дълъг ден…
Затова ставаме по първи петли, освежаваме се с кафе и тръгваме без забавяне. В колата включваме GPS-а, който бодро ни съобщава, че отправната точка на днешното ни ходене – Осеновлаг – е на 34 км от нас по права линия. В действителност, обаче, разстоянието е 90 километра и се взема за около час и половина стегнато каране из теснините на Искърския пролом и долината на Габровница.
Козница ни е отдавнашен мерак. Характерният, самотен и видим отвсякъде първенец на Ржана ни примамва, където и да отидем, и все си казваме, че „трябва да го качим някой ден”. Обаче така и не успявахме да стигнем до него. Е, днес денят настъпи. При това – съгласно с предварителния план – в комплект с по-малкото му братче – Чукава. Речено – сторено!
И така, след малко повече от час и половина внимателно и максимално бързо шофиране се озоваваме в горния край на Осеновлаг, на нещо средно между площад и обръщало на автобус, току пред затворен хранителен магазин. В селото не се вижда жива душа, а въпреки все още хладната утрин не съзираме дим над нито един комин. Човек може да реши, че селото е мъртво. Както установяваме с радост по-късно същия ден, това не е така.
Поглеждаме наляво и го виждаме – масивен скален венец над почти отвесни затревени склонове, увенчан от кула на мобилен оператор, надвиснал над селото и докосващ небето: Козница! Да, няма ниски и високи върхове, всичко е въпрос на гледна и отправна точка. Козница е сред най-високите върхове у нас, ако пресмятаме денивелацията, която трябва да се преодолее от мястото, докъдето може да се отиде с транспорт, до върха. Ако човек тръгне от Зверино в Искърския пролом, ще трябва да преодолее над 1300 метра вертикално разстояние, за да го покори. Май само Ботев (от север) е с по-голяма разлика между себе си и изходната точка - Мазането. Разбира се, Осеновлаг е доста по-високо от Зверино, но 800 метра денивелация до върха не са за подценяване. Още повече, когато изкачването е безпощадно кратко като линейно разстояние. Затова не губим и минута, мятаме раниците на гръб и тръгваме, изпълнени с решимост.
Връщаме се стотина метра назад по пътя и тръгваме на североизток по тясна пътека покрай западната ограда на селските гробища. Първият и последен звук, който чуваме в селото, е яростният лай на дребно куче, което едновременно ни посреща и изпраща, преди да потънем в борова гора малко над гробището. Пътеката е немаркирана, но много ясно доловима – дълбоко изровена (явно от мотоциклетисти) права и на практика отвесна черта, която с невероятен наклон прорязва гората и ни отвежда все по-нагоре и по-нагоре.
Останали без дъх, след малко достигаме черен път сред боровете, по който тръгваме надясно (на изток). Той също не е от най-полегатите, но в сравнение с досегашната пътека ходенето по него ни се струва като неделен воаяж по „Витошка”. Пътят ни извежда от боровата гора, подсича от юг млада букова горичка и след малко прави плавен, но неумолим завой наляво, за да тръгне право на север по долината на един от безименните начални притоци на Габровница. Точно на това място ние го напускаме.
Да, пътят също би ни извел на върха – той го подсича от изток по долината на потока, за да излезе в северното му подножие и с няколко серпентини да преодолее северния му скат. Ние, обаче, този път сме решили като ще е гарга, да е рошава, и атакуваме фронтално по югоизточния безлесен склон на Козница. Пътека на практика няма – тук-таме в тревата личат следи от по-дълбоко врязали се гуми на мотори, но пътят е повече от ясен – нагоре и все нагоре към върха. Единственото, за което трябва да се внимава, е да не се отиде прекалено на запад, за да не се озове човек пред скалния откос от южната му страна, който се вижда от селото. Минаването оттам ни се струва (почти) невъзможно.
По стръмния североизточен склон на Козница
Високо над Осеновлаг по склоновете на Козница. Отсреща е Чукава.
Пирамидата на връх Козница
И, честно казано, струва си всяко усилие – особено в безоблачен ден като днешния. Логично бе да очакваме, че след като Козница е видим от къде ли не, и от не го се вижда какво ли не. Но едно е да очакваш, друго – да го видиш с очите си:
На север погледът спира във Врачанския Балкан, увенчан от Бегличката могила и Пършевица и величествените Кобилини стени пред тях. На запад зад Издремец е чудното плато на Понор планина, зад което снага издигат (вече) безснежните (от юг) Комове и (все още) силно заснежените (от изток) Копрен и Миджур. На югозапад в омарата са потънали безкрайните и ниски планини на Краището, сред които ясно се различават разположеният на преден план „малък Пирин” – Чепън, и стърчащите в далечината Руй и Руен. На юг се издига намиращият се на една ръка разстояние Чукава, стърчащ над билото на Големата планина, зад него е Софийската планина с първенеца си Готен, а зад нея погледът се гмурва в Софийското поле, за да се стрелне към снежните била на Витоша и Рила. На югоизток и изток картината е доминирана от масивите на Мургаш и Звездец, след които идва величавият Централен Балкан от Етрополския Баба до връх Ботев. На изток-североизток, зад Ботевградската котловина, омарата крие в себе си върховете на Предбалкана и полетата на Дунавската равнина. Почти половин България се вижда от Козница! Човек може да остане тук цял ден, потънал в съзерцание.
На север погледът спира във Врачанския Балкан, увенчан от Бегличката могила и Пършевица и величествените Кобилини стени пред тях. На запад зад Издремец е чудното плато на Понор планина, зад което снага издигат (вече) безснежните (от юг) Комове и (все още) силно заснежените (от изток) Копрен и Миджур. На югозапад в омарата са потънали безкрайните и ниски планини на Краището, сред които ясно се различават разположеният на преден план „малък Пирин” – Чепън, и стърчащите в далечината Руй и Руен. На юг се издига намиращият се на една ръка разстояние Чукава, стърчащ над билото на Големата планина, зад него е Софийската планина с първенеца си Готен, а зад нея погледът се гмурва в Софийското поле, за да се стрелне към снежните била на Витоша и Рила. На югоизток и изток картината е доминирана от масивите на Мургаш и Звездец, след които идва величавият Централен Балкан от Етрополския Баба до връх Ботев. На изток-североизток, зад Ботевградската котловина, омарата крие в себе си върховете на Предбалкана и полетата на Дунавската равнина. Почти половин България се вижда от Козница! Човек може да остане тук цял ден, потънал в съзерцание.
Поглед на юг към Голема планина, Софийска планина, Витоша и Рила
Поглед на югоизток: зад гънките на Голема планина е старопланинското било от Мургаш до Етрополския балкан
Поглед на изток: Ботевградското поле, Предбалканът и Централен Балкан от Етрополска баба до Ботев връх
Ние, обаче, нямаме толкова време. Макар да изпълнихме своята програма-минимум, ни чака още немалко път. Затова пием чай, хапваме нещо дребно и се отправяме отново на път.
Слизаме по северния склон на върха до северното му подножие, откъдето по характерна долина, сгушена сред меки хълмове по високото било-плато на Ржана, вървим на север в посока характерния конус на Щадимо, докато подсечем от изток връх Червена могила.
Слизаме по северния склон на върха до северното му подножие, откъдето по характерна долина, сгушена сред меки хълмове по високото било-плато на Ржана, вървим на север в посока характерния конус на Щадимо, докато подсечем от изток връх Червена могила.
По билото на Ржана в посока Щадимо
Тук стигаме до разклонение, по което поемаме надясно (на изток), като с незначителни денивелации нагоре и надолу крачим из билните поляни към Голямата могила, която обикаляме с плавен завой от север и изток, за да се насочим на право на юг.
Козница, гледана от север
Малко след това започва плавното ни спускане покрай връхчетата Бойчов кръст и Стойкова чукла, за да достигнем северното подножие на Вокеница. Тук е най-ниската междинна точка на днешния ни поход, това е приблизителната граница между Ржана и Големата планина, свързани от тясната седловина, отделяща изворната зона на Габровница от Ботевградската котловина.
Седловината между Ржана, Голема планина, долината на Габровница и Ботевградската котловина
Обикаляме Вокеница от запад, за да достигнем северното подножие на Брезовишката чукла, която подсичаме от северозапад и откъдето пътят ни тръгва на югозапад по билото на Големата планина към импозантния – гледан от изток – връх Увеса. Достигайки източното му подножие установяваме, че имаме две възможности – едната е да минем направо през него, а другата – да го обиколим от юг. Избираме втория вариант и с плавно набиране на височина вървим по източния, южния и накрая западния му склон, за да излезем в западното му „подножие”. Кавичките тук не са случайни, защото от западната си страна върхът едва се подава над билото на планината. Ясно е, че който и да го е кръстил Увеса, го е гледал от североизток.
Тук вече сме на старопланинската магистрала – пътят от Ком за Емине. За това ни напомня и коловата маркировка по голото било на Големата планина, която ни ориентира по пътя ни на запад.
Тук вече сме на старопланинската магистрала – пътят от Ком за Емине. За това ни напомня и коловата маркировка по голото било на Големата планина, която ни ориентира по пътя ни на запад.
Кол от маркировката на Ком - Емине на фона на връх Ком (на заден план)
След малко достигаме разклона за хижа Лескова, маркиран от нечетивна вече табела и колове, спускащи се по поляните в южна посока. Някъде тук решаваме да поспрем за обедна почивка.
Козница, гледана от билото на Големата планина
След скромно хапване и най-вече излежаване на сред билната трева продължаваме пътя си на запад към внушителния масив на Чукава.
По билото на Голема планина към Чукава
Не след дълго сме в източното му подножие, където пътят се разделя на две. Едното разклонение тръгва надясно, за да подсече върха от север през Хайдушкия кладенец – това е класическото трасе на пътя Ком – Емине в този участък. Другото разклонение тръгва наляво, за да подсече върха с широка дъга от юг или да даде възможност на пътника да слезе чрез многобройни варианти към долината на Батулийската река. Ние тръгваме по лявото разклонение, но оставаме на него съвсем кратко време: след около 200 метра достигаме нов разклон, по който поемаме надясно, а след още малко време достигаме подножието на стръмна поляна (вляво от нас), по която личат слабо коловозите на рядко ползван черен път. Той върви нагоре по източния склон на Чукава и именно по него се насочваме и ние.
С плавно изкачване той преодолява поляната, след това тесен широколистен пояс, за да ни изведе на нова обширна поляна, където изчезва. Това не буди у нас особено притеснение, доколкото посоката е напълно ясна – поредно плавно изчакване направо през поляната до нейния югозападен край, откъдето се тръгва право нагоре по стръмния склон на върха през букова гора по добре очертана пътека, която с множество серпентини преодолява последните стотина метра денивелация до върха. Те ни се струват много мъчителни, което едва ли буди особено учудване предвид факта, че зад гърба ни е внушителното изкачване на Козница и двадесетина километра ходене дотук.
Мъчителни или не, тези последни метри са преодолени и сме на върха. Той представлява издължена в посока изток-запад билна заравненост, като пирамидата му е в западния й край.
С плавно изкачване той преодолява поляната, след това тесен широколистен пояс, за да ни изведе на нова обширна поляна, където изчезва. Това не буди у нас особено притеснение, доколкото посоката е напълно ясна – поредно плавно изчакване направо през поляната до нейния югозападен край, откъдето се тръгва право нагоре по стръмния склон на върха през букова гора по добре очертана пътека, която с множество серпентини преодолява последните стотина метра денивелация до върха. Те ни се струват много мъчителни, което едва ли буди особено учудване предвид факта, че зад гърба ни е внушителното изкачване на Козница и двадесетина километра ходене дотук.
Мъчителни или не, тези последни метри са преодолени и сме на върха. Той представлява издължена в посока изток-запад билна заравненост, като пирамидата му е в западния й край.
Връх Чукава
Откриваме я сред тревите и хилядите минзухари, оцветили в лилаво целия връх, и присядаме за кратка почивка.
Минзухареното царство на Чукава
И те ни се радват
След това се спускаме по западния склон на върха, а малко след това пътят завива рязко надясно и започва спускането си по северния му скат. Не след дълго се озоваваме в южния край на обширна, наклонена на север поляна, граничеща с гората по северните плещи на върха.
Поляната при Хайдушкия кладенец
Точно там съзираме импровизирана маса, скована от някогашна дървена врата, две дъсчени пейки и надписи и стрелки с бяла боя, гласящи „ВОДА 30 М”. Това е Хайдушкият кладенец.
Край Хайдушкия кладенец
Наливаме прясна леденостудена планинска вода и сядаме за по-продължителна почивка. Предстои ни последният участък от днешното ни пътешествие – финалното спускане към Осеновлаг. Преди да тръгнем надолу, стоим и съзерцаваме импозантните южни склонове на Козница, към която оттук се открива чудесна гледка.
След малко се отправяме отново на път, който ни отвежда по ребро, спускащо се право на север от Чукава към долината на Габровница.
След малко се отправяме отново на път, който ни отвежда по ребро, спускащо се право на север от Чукава към долината на Габровница.
По реброто от Чукава към Марешка могила
По него достигаме връхчето Марешка Могила. През цялото време се оглеждаме за пътека вдясно, която да ни отведе към дълбоката долина на потока, извиращ от Чукава и вливащ се в Габровница точно там, където е колата ни. Знаем, че в ниската част на долината му покрай него има хубав черен път, и това би съкратило значително връщането ни. Така и не виждаме подобна пътека, такава не е означена и на картата. Затова решаваме да не предприемаме излишни рискове, спускайки се през гъстата и обрасла с храсти гора по дерето на потока, а продължаваме по царския път, който се насочва от Марешка могила на северозапад, за да достигне през млада гора открито пространство с дървени пейки и огнища, където завива рязко надясно, за да се отправи на североизток в последно спускане към селото. След малко започваме да отминаваме една по една къщички от крайните осеновлашки махали, за да стигнем в крайна сметка долината на спускащия се от Чукава поток на място, на което има чешма с изключително висок (дали по принцип, дали заради сезона?) дебит. На само няколкостотин метра от нея е и нашата вярна машина.
Достигаме площадчето/обръщало и установяваме, че хранителният магазин е отворен. Пред него има няколко човека, пиещи бира в топлата привечер в „деня на майстора”. Поздравяваме учтиво, отвръщат ни дваж по-любезно. Вземаме по едно безалкохолно и присядаме на припек пред магазина, където удовлетворяваме любопитството на тема какви сме и какви ги вършим тук. След като си признаваме с две думи какво сме сътворили днес, изтръгваме от аудиторията висша форма на признание и уважение: „Е, не сте нормални, дума да нема”. Оказва се, че на масата има и друг сравнително „ненормален” млад човек, тръгнал от родното си Краево в ботевградската котловина към манастира „Седемте престола”. Моли ни да го метнем до манастира, нямаме нищо против.
Междувременно се сдобиваме с информация за разписанието на транспорта дотук – да, оказва се, че има такъв, макар да няма публично достъпна информация за него!, както и за възможностите за храна и спане.
В крайна сметка решаваме, че е време да си ходим, сбогуваме се с приятната компания, товарим отрупания с дребни покупки свой нов спътник и тръгваме обратно към София. Час и половина по-късно се прибираме у дома, което слага точка на един прекрасен ден в един прекрасен кът от България.
Достигаме площадчето/обръщало и установяваме, че хранителният магазин е отворен. Пред него има няколко човека, пиещи бира в топлата привечер в „деня на майстора”. Поздравяваме учтиво, отвръщат ни дваж по-любезно. Вземаме по едно безалкохолно и присядаме на припек пред магазина, където удовлетворяваме любопитството на тема какви сме и какви ги вършим тук. След като си признаваме с две думи какво сме сътворили днес, изтръгваме от аудиторията висша форма на признание и уважение: „Е, не сте нормални, дума да нема”. Оказва се, че на масата има и друг сравнително „ненормален” млад човек, тръгнал от родното си Краево в ботевградската котловина към манастира „Седемте престола”. Моли ни да го метнем до манастира, нямаме нищо против.
Междувременно се сдобиваме с информация за разписанието на транспорта дотук – да, оказва се, че има такъв, макар да няма публично достъпна информация за него!, както и за възможностите за храна и спане.
В крайна сметка решаваме, че е време да си ходим, сбогуваме се с приятната компания, товарим отрупания с дребни покупки свой нов спътник и тръгваме обратно към София. Час и половина по-късно се прибираме у дома, което слага точка на един прекрасен ден в един прекрасен кът от България.
| osenovlag-koznica-chukava-osenovlag.gdb |
| osenovlag-koznica-chukava-osenovlag.gpx |
| osenovlag-koznica-chukava-osenovlag.kmz |
HTML Comment Box is loading comments...
